НАГРАДАТА НА ГАУДЕНЦ РУФ – SHORTLIST 2009 – ТРИУМФ НА ВИДЕОТО, ФОТОГРАФИЯТА И СОЦИАЛНАТА АНГАЖИРАНОСТ
Posted by: Румена Георгиева on: 06/11/2009
И наградите от конкурса на името на швейцареца Гауденц Руф вече са факт. След най-мащабният форум с подобна насоченост – Наградите за съвременно българско изкуство на МТел, след Наградите за съвремнно изкуство БАЗА, логично дойде и редът на станалата също традиционна премия на г-н Руф. Тазгодишната селекция е представена пред публика в столичната галерия „Райко Алексиев”. Журито заседава в състав Лоранд Хеги (директор на Музея за съвременно изкуство в Сент-Етиен, Франция), изкуствоведът Дарко Сенекович (Цюрих), Лъчезар Бояджиев, Весела Ножарова, Елена Панайотова и Гауденц Б. Руф. Наградите са две – за млад и за утвърден автор, които тази година са избрани измежду 90 имена, а в крайната фаза, която е представена пред публика, са сведени до младите творци Стефания Батоева, Викенти Комитски, Лазар Лютаков, Камен Стоянов, Коста Тонев, Михаела Власева и утвърдените Рада Букова, Боряна (Драгоева) Росса, Нина Ковачева, Надежда Олег Ляхова, Борис Мисирков / Георги Богданов, Милко Павлов, Самуил Стоянов, Дан Тенев, Боряна Венциславова.
Тази година журито се спря на Стефания Батоева в категорията „млад” автор, представена с „Растяща машина” (гипс и дърво), „Без заглавие”, видеото „Каталог” 
и още няколко произведения и Надежда Олег Ляхова в категорията „утвърден” автор с проектът „Глобално и дългосрочно ситуацията е положителна”. Дали това е обективен избор или не, трудно може да се потвърди, защото участниците се избират на предварителна селекция, по документи и портфолио, а произведенията, които публиката вижда, понякога не се включват в представения на журито снимков материал. Още повече, че обикновеният зрител е лишен от сладостта да се запознае поне със списъка с имената на участниците, сред които са избрани номинираните, както и да държи в ръцете си обещания каталог, който се раздаваше само на избрани хора – все неща, от които конкурсът може само да спечли.
Не бих исала да се спирам на хаотичната подредба и чувството за объркване, което се създава у посетителя, а да се върна на тенденциите в изложбата, ако за такива може да се говори на такъв подобен форум. Но все пак виждаме една „представителна” извадка от съвременни български автори, селектирани по някакви критерии от журито, така че си заслужава да погледнем изложбата и от тази страна. На кратко можем да я резюмираме като триумф на видеото, фотографията и социалната ангажираност. От дена страна, видеото е един изключително благодатен начин за изразяване на идеи и предаване на послания поради неговата лесна възприемчивост от публиката и възможностите, които то дава. Същото може да се каже и за фотографията. От друга страна, социалната тематика, която откриваме във всяко биенале или по-голям форум за изкуство дори и в световен мащаб, дава гласност на наболели проблеми, заявява позиции, подтиква към предприемане на действия, тоест, тя е живото изкуство, изкуството на действието, защото лесно се забелязва, затова е и толкова предпочитана.
Социално ангажирана е видео инсталацията на Надежда Олег Ляхова – проектът „Глобално и дългосрочно ситуацията е положителна”, представен през пролетта на тази година в Софийска градска художествена галерия.
Такива са също принтовете на Боряна Венциславова „Аз, ти и те – никой не е застрахован” от 2008 г. 
Със социално, в смисъл на обществено звучене е инсталацията на Камен Стоянов „По стъпките на тигъра”, в чиито фотоси откриваме голямата плюшена играчка снимана в различни луксозни столични заведения – един вид осмиване на новият социален тип човек, обитаващ софийските улици. С подобен замисъл е и другата му работа „Взривоопасно”. 
Могат да се споменат също така и политически ориентираните работи на Самуил Стоянов – „Падаща звезда”, „Избеляваща звезда от 10 до 1”, „Кофа със звезди – 8 литра”, „Проект за сграда на световното правителство”,където въпросните звезди са петолъчки. 
Интерес представлява и репликата на пърформансът – самокастрация на виенският акционист Рудолф Шварцкоглер, представена във фотографии от Боряна Росса и озаглавена „Кръвно отмъщение 2”. 
Не можем да не споменем и работата на Михаела Власева „Иван”, представяща хронологически портрети на Иван от 0 до 83 години.
Колкото и спорове да предизвиква една подобна проява на конкурсен принцип, тя безспорно винаги си има и своите приноси. Неизбежно е, когато има жури и конкуренция, нещата да не се вързприемат субективно. Но е факт, че колкото повече такива събития се случват в България, толкова по-добре. Оставам с надеждата те да се умножат.
Изложбата може да се види до 26 ноември 2009 в галерия „Райко Алексиев“.
ИНДУСТРИАЛНА 11
Posted by: Румена Георгиева on: 16/10/2009
От 14 октомври 2009 г. културната карта на столицата се обогати с още едно място за съвременно изкуство. Противно на манипулативното мнение, което витаеше в нашето артистично пространство, че съвременното българско изкуство е онеправдано и лишено от каквато и да е възможност за социализация, в София отвори врати поредната за тази година галерия, която е ориентирана изключително към него. Дори и само поименно да набележим местата, като познатите ни вече The Fridge (ул. Овче поле 122), Водна кула – Лозенец, галерията на Институтът за съвременно изкуство (бул. Васил Левски 134), както и галериите, които „приютяват” изложби от подобен тип, като Софийска градска художествена галерия, галерия Васка Емануилова и други, би ни било достатъчно, за да си направим извода, че от сега нататък всяко изказване, че места за излагане на съвременно изкуство в София няма, е спекулация. Погрешни или по-точно неактуални са вече и епитети като „единствената галерия за съвременно изкуство”. За щастие. Защото сега, когато вече съществуват повече от две такива, най-накрая можем да заговорим за конкуренция, за разбиване на монопола на определени институции и личности, за различни гледни точки, дори и за наченките на формирането на някакъв пазар. Но нека се върнем към конкретното събитие.
Новата галерия, носеща името на своето местоположение – „Индустриална 11”, наистина обещава да бъде достоен конкурент. Не само защото като проект отговаря на западната тенденция бивши халета и заводи да се преустройват в галерии (тенденция, която от скоро се наблюдава и у нас – например последните две издания на Награди за съвременно българско изкуство на МТел във Варна (2009) и Пловдив (2008)), но и защото екипът се е доверил да куратора Весела Ножарова. Помещението е част от VASSILEV BUSINESS CITY (бившият хладилен завод „Мраз”) и без колебания заявява претенциите си да се превърне в нов културен център. В проекта, освен галерията, се предвижда и книжарница, мултифункционална зала за провеждане на партита, прожекции на филми или театрални постановки, детски център, кафе-сладкарница, както и музей за съвременно изкуство, където освен постоянна експозиция от произведения от собствената колекция, да се организират и временни изложби на български и чужди автори.
Авторът и неговото произведение
Това за момента още не е факт, но след като организаторите вече са успели да осъществят проекта си до този етап, изпреварвайки с действията си намеренията на други „конкуренти”, не виждам причина да не осъществят плана си до край. Още повече щом са заложили на професионализъм. Това го доказва и изложбата, с която се откри галерията – „Ние и те – те и ние”, на скулптора Павел Койчев. Провокиран от даденостите на предоставеното му помещение, от неговата история, авторът не изневерява на личния си почерк. Идеята се корени в противопоставянето – ние – хората, те – машините, машинното и човешкото, природата и техниката, интелектът и механиката. Застиналите от години машини се извисяват като паметник на това, което е било, което се е случвало тук, в този завод. Тогава са господствали те, сега – те са мемориал, който авторът е оградил с алеи от изкуствени цветя. Погледнати така, те могат дори да ни заприличат на надгробни паметници на вече отминалата и „почиваща в мир” индустриална революция. От двете страни са разположени гигантски фигури, който отново ни отвеждат към противопоставянето, но в случая на мъжкото и женското.
Павел Койчев използва следната мисъл като илюстрация на своят проект: „На оня, който използва машина, работите вървят механически, на оня, чиито работи вървят механически, сърцето му става механическо. Оня, който има в гърдите си механическо сърце, изгубва пълнотата на чистата простота. Който е загубил пълнотата на чистата простота, той няма да се утвърди в живота на разума. Оня, който не се е утвърдил в живота на разума, няма да подкрепя пътя.” (ЧЖУАНЦЗЪ, ІV в. пр. н. е.)
Замислих се, сред всички противопоставяния, които виждаме в изложбата „Ние и те – те и ние”, не е ли именно това най-силното – че помещение, в което някога е царувала машината, където са прекарвали делника си хора с механически сърца, сега ще царува изкуството и отново тук ще прекарват времето си хора, които са се „утвърдили в живота на разума”.
Румена Георгиева – 15.10.2009 г.
http://www.bgmaps.com/map.aspx?sid=bd2015c1676218af3d1298cfcaee67a2&tip=1
Галерията на Института за съвременно изкуство – дългоочакваното продължение
Posted by: Румена Георгиева on: 24/08/2009
Откриването на галерията на Института за съвременно изкуство – София безспорно поражда безчет въпроси. И това е разбираемо, имайки предвид, че този кръг от автори винаги присъства ярко в художествения живот на столицата. Вървях към бул. Васил Левски 134 изпълнена с предубеждения, но си тръгнах с едно доста по-различно чувство.
В настоящата статия не искам да разсъждавам върху качествата на изложбата, с която се откри пространството, нито върху нейната концепция – все пак всеки, интересуващ се от съвременно изкуство е добре запознат с творчеството на имена като Иван Мудов, Недко Солаков, Красимир Терзиев или Мариела Гемишева, както и с точно този тип кураторски проекти, в които те участват. И въпреки че в случая концепцията на изложбата представляваше разработване на произведения в нетипична за авторите техника, изненади нямаше. Но това, което ме вълнува повече е този кръг от автори и неговото място на софийската арт сцена. Защото залисани в спора за музейни институции или що е то съвременно изкуство, ние често забравяме, че тази група от автори има по-голямо значение отколкото изгаденият от членовете й медиен образ, а именно факта, че тя гради история.
ИСИ[1] за мен е част от една тенденция, която се наблюдава в нашия художествен живот от няколко години насам. Говоря за обособяването на много ясно детерминирани сдружения от автори, които търсят социализация на творчеството си единствено в рамките на своята група. Те често се самоопределят по признаци като местоживеене или интереси, но по-характерното в случая е, че именно така се създава впечатлението за разпокъсаност на художествения живот в страната – нееднородност, понякога стигаща до конфликти между отделни членове или неформални групи. Така се стига до социализиране на съвременното ни изкуство, но на парче, до една ясно изразена битка за монопол в художествения живот на страната. За монопол, обаче, трудно може да се говори именно поради тази силна раздробеност. А консенсус между отделните групи не е необходим – най-важното е творбите да достигат до публиката, да се документират правилно, за да се запази чувството за историчност.
ИСИ е една от тези ясно детерминирали себе си като значими за художествения живот на страната групи и това не може да им се отрече. С дейността си, членовете на Института полагат основите на т.нар. „експортно изкуство”, както го нарича Свилен Стефанов в своята книга „Авангард и норма”[2]. Въпреки критиките, че това е салонно неконвенционално изкуство – твърде официализирано, че да бъде радикално, неговото място на световната арт сцена си остава безспорно, защото именно това е българското съвременно изкуство, което светът познава.
Друг забележителен факт от тяхната дейност е сплотеността им. ИСИ е колектив в истинският смисъл на тази дума, затова и тяхната дейност изглежда толкова мащабна и напориста, сякаш само те реално осъществяват някаква дейност – чувство, което понякога натрапчиво се набива на очи. По тази логика, те с право наричат себе си „единствени” – изолираността и не достатъчната социализация на дейносттта на други групи и автори прави нещата да изглеждат така. Защото PR стратегиите на ИСИ са непоклатими, събитията им винаги са придружени с изключително добра рекламна кампания, пред която повечето други прояви, били те и по-значими, просто бледнеят. И това дразни. Ето сега те откриха „единствената” галерия за съвременно изкуство в София. Да, тя е единствена, до толкова, до колкото други галерии, представящи съвременно изкуство не са съумяли да дадат достатъчна публичност на тази си дейност. И наистина едва през последната година може да се твърди, че нещо започна да се случва в изкуството ни и то не защото преди са липсвали събития, а защото от скоро те започнаха да се рекламират по правилния начин. Но все пак, никой до сега нямаше смелостта да заяви това, което ИСИ направи без никакво колебание и то по начин, по който успя да отвлече вниманието от други въпроси, които неизбежо съпътвстват откриването на една галерия, а именно:
- С комерсиална цел ли е тя?
- Каква е концепцията й – дали ще представя само членове на института и ако не, на какви автори ще залага? (предоставената информация се отнасяше само до конкретната изложба)
- Какъв е план – графикът й?
Все въпроси, които останаха без отговори, поне за мен[3]. При други
обстоятелства, тоест, ако не ставаше дума за дейността на ИСИ, то това нямаше да остане незабелязано. Но Институтът и биографиите на неговите членове са завоалирани с толкова много факти и информация, вярна и невярна, че тя лесно отвлича вниманието на публиката, създавайки медиен образ на гореспоменатите автори, който не може да бъде разбит дори и от най-сериозната и професионална художествена критика. Какво друго е това, освен един изключително добре преценен PR.
Галерията за съвременно изкуство, която ИСИ откри, е естествено продължение (да, продължение, а не завършек) на цялостната им дейност към постигане на социализиране и институционализиране на съвременното ни изкуство. По-точно казано на изкуството, което Институтът е самоопределил като най-представителното ни такова. Изглежда настоящото помещение се създава с цел да обслужва именно този кръг от автори и тяхното творчество. Лошо няма – това показва, че ИСИ има сериозни намерения да задържи позициите си на съвременната арт сцена, да запознае публиката именно с тази своя селекция от автори, да документира за идните поколения това, което те са оценили като изкуството, което си заслужава да бъде представено и запазено.
Събитието пряко засяга и така разгорещения напоследък спор за Музея за съвременно изкуство – все пак ИСИ успяха да постигнат това, което толкова много искаха – да са едни от първите, спомогнали за институционализирането на актуалното ни изкуство. Аз поддържам мнението, че колкото повече такива институции има – толкова по-добре, защото това ще изгради един конкурентен български пазар. Така че само бих могла да приветствам инициативата, още повече, че никой не би могъл да представи по.добре творчеството на кръгът ИСИ освен самите тях. А тези творби задължително трябва да се документират за историята, защото, макар и без необходимата дистанция от време, не е трудно да се забележи, че те са значими за историята на нашето съвременно изкуство.
[1] Съкращение от Институт за съвременно изкуство.
[2] Стефанов, Свилен. Авангард и норма. С., Агата-А, 2003, с. 100, 169-171
[3] Търсих информация в интернет пространството, но също не открих. Ако, обаче, такава е била предоставена по един или друг начин и тя просто не е достигнала до мен, то аз се извинявам за тази забележка.
КРИСТИНА БАКЛАРОВА – АВТОПОРТРЕТИ – галерия АСТРИ, 20.09 – 6.10.2007
Posted by: Румена Георгиева on: 22/06/2009
Какво е автопортрет?
„Портрети на себе си, себе описания, които всъщност са лицата на живота, отразени в моето огледало.” – казва Кристина Бакларова за изложбата си „Автопортрети” (галерия АСТРИ, 20 септември – 6 октомври 2007). А аз бих добавила – автопортрет, това е смелостта да покажеш пред хората твоята истинска същност, най-съкровеното ти Аз, онова Аз, което винаги крием, за да не могат другите да достигнат до него.
Кристина Бакларова разкрива без страх именно това Аз, изпълненото с лиричност, романтика и истинска женствена нежност. Онова Аз, подтикнало авторката да създаде произведения, като “К & M”, „Лято и Зима”, „Ловецът на моите сънища”, пропити с дълбок замисъл и чувство, такива, каквито е способна да сътвори само една жена.
В галерия „Астри” ни посрещат керамики и фотографии, придружени с текстове на художничката – един най-съкровен свят, населен от автопортрети, представляващ сам по себе си автопортрет.
КРИСТИНА БАКЛАРОВА – АВТОПОРТРЕТИ
29.03.08 20:48
СКИТАЩИ ФИГУРИ ПО ЗЕЛЕНАТА МОРАВА – на гости в творческата работилница “Брегове от глина” в Червен бряг
Posted by: Румена Георгиева on: 22/06/2009
В покрайнините на малкия град, сред тъжния пейзаж от полуразрушени, забравени от хората заводи, зад ниска, бяла ограда, се заражда един малък свят от керамика – светът на скулптура Кирил Христов. Свят, в който всичко е от глина, дори и буквите над вратата на параклиса “Св. Димитър”. Населен е от неговите “Скитащи фигури” по зелената морава в ухаещия на току-що окосена трева двор. Приютил ги е Керамичния завод “Терра 2000” в Червен бряг.
От 2 септември, фигурите на Кирил Христов няма да са така самотни. Техният автор е поканил в “творческата си работилница” известни наши скулптури и керамици. С помощта на директора на завода и приятели те ваят своите творби, като им се предоставят материали, квартира, храна и неповторима творческа атмосфера. Сред тях откриваме проф. Милан Андреев, проф. Божидар Бончев, Стефан Митаков, Добри Георгиев, Захари Каменов, Георги Трифонов, Емил Попов, проф. Димитър Сотиров. Предоставен им е материал за по три произведения, като единственото условие едно от тях да остане в двора на завода и така да се превърне в един от обитателите на новия керамичен свят. Организаторите планират Работилницата да отваря врати през есента на всяка втора година и резултатът от нея да е изложба, в края на октомври. Надяват се първата експозиция да е по Димитровден
Откриването на пленера не мина и без официална част, когато в акад. Светлин Русев каза няколко думи за събитието.
Уединени в тази малка вселена, далеч от всекидневието, художниците ваят своите скулптури. Потапяйки се в мястото, където се ражда материалът, те обогатяват керамичния свят на Кирил Христов.
СКИТАЩИ ФИГУРИ ПО ЗЕЛЕНАТА МОРАВА – На гости в творческата работилница “Брегове от глина” в Червен бряг
26.08.07 20:10
ГРАДЪТ НА КЕРАМИЧНИТЕ ФИГУРИ – изложбата “Брегове от глина”остава в музей на открито
Posted by: Румена Георгиева on: 22/06/2009
“Знаете ли онзи малък град, Червен бряг?” – питам аз един художник – “Кой? Онзи, с керамичните скулптури ли? Където беше работилницата това лято?” – ми отвърна той. Изненадах се, че хората не само са запомнили, че именно там Кирил Христов и Георги Трифонов организираха през септември творческата работилница “Брегове от глина”, но и че малко по малко това събитие и произведенията, които то създаде в двора на Керамичния Завод, започват да оказват значение за облика на този град, да се превръщат в нещо типично и характерно за него.
Изложбата, която беше открита на 26 октомври, Димитровден – Празника на Строителя, от професор Ивайло Мирчев, имаше за цел да покаже резултата от работата на взелите участие творци. Дворът, окъпан от слънчевите лъчи, беше събрал много приятели и любители на изкуството, които с интерес се разхождаха сред внушителните глинени творения, които сякаш поемаха върху себе си топлите есенни цветове. Така, те изглеждаха още по-загадъчни, като част от земята, от която са създадени. Странно усещане породи и в мен завръщането ми в царството на Скитащите фигури. Това вече не беше онова обширно пространство, в което блуждаеха скулптурите на Кирил Христов. Неговият свят вече беше “населен” с още поне двадесетина от тези “извънземни” същества, сътворени от ръцете на майсторите – скулптури. Първата ми среща с това място извика у мен усещането за безгранична пустиня, обитавана само от неколцина от тези творения, самотни в своята уникалност и различие от всичко останало, което наричаме изкуство. Но сега, връщайки се отнвово, аз се почувствах наистина като свидетел на едно значимо събитие, което със сигурност ще окаже влияние върху нашият културен живот. Защото това не е просто изложба, а раждането на една традиция, на един нов начин на изразяване на творчески идеи, на предаване на послания, на опит, придобит по времето на една лична борба, каквато е човешкият живот.
Чрез тази все още не толкова позната в България форма на правене на изкуство, каквато е творческата работилница, организаторите и директора на Завода искат не само да дадат на творците така жадуваното поле за изява, но и да създадат между тях условия за комуникация в сферата на изкуството, на предаване на идеи, споделяне на нови техники. Материалът, който предлага Завода за изпълнението на скулптурите, не е толкова популярен сред художниците. Става дума за промишлена глина, необработена и непречистена, от която се изпичат тухли и се използва предимно в строителството. Тя няма нищо общо като материал с познатата ни глина от скулптурните ателиета, нито с тази, която се използва за изработка на керамични съдове и произведения на изкуството. Става дума за субстанция, непречистена от малките частици или камъчета, директно взета от земята, материалът, с който от години работи Кирил Христов. Той е напълно запознат с тази техника, както с ефектитие, които могат да се постигнат чрез нея, така и с изненадите, които би могъл да поднесе този материал на твореца. “Брегове от глина” предоставя една възможност неговият творчески опит да бъде предаден и доразвит и от други скулптори, като така всеки да вложи по нещо от себе си, да даде своят принос в утврждаването и развитието на един нов вид скулптура. Тази работилница не само подпомага популяризирането на промишлената глина като материал за направата на произведения на изкуството, но и дава един шанс на творците, чрез практиката, да се запознаят с възможностите за работа, които тя предлага.
Всеки един от участниците в изложбата беше намерил свой собствен начин да интерпретира впечатленията си от мястото, от глината и от прекарването си там. Някои бяха директно извайвали своите скулптури, като “Ма Дона” на Божидар Бончев и пластиките на двете му млади асистентки Златина Григорова и Светла Радулова, като “Циганско Лято” и “Тракийски съд” на Стефан Лютканов, като “Езкиз” на Ангел Станев или скулптурите на Димитър Сотиров, Иван Вълчков и Велизар Любенов. За други, вдъхновението беше дошло от самата тухла и тя беше директно използвана в направата на скулптурите. Такива са “Муза”-та на Кирил Матеев, трите скулптури “Терра” на Георги Георгиев, творбите на Милан Андреев, Емил Попов, Захари Каменов, Добромир Георгиев. Георги Трифонов, от друга страна е използвал и двата начина за направата на инсталациите си “Кръстовище” и “Преобърнати огнища”.
Ентусиазмът изпълваше въздуха, както и надеждата, че този пленер ще стане наистина една традиция за българското съвременно изкуство, което изпитва болезнена нужда от хора, които да го обичат и да му помагат. Организирането на това събитие, превръща директора на Керамичния Завод, Данаил Вълов, в един вид меценат на българската скулптура, защотото, подпомагайки подобно събитие, той гарантира не само съществуването на един постоянен творчески процес, но и определя съдбата на създадените произведения. Като създава за тях един същински музей на открито – двора, той гарантира физическото оставане на тези творби тук, в България, където те биха имали повече шанс да оцелеят и заемат своето място в историята като част от българското културно наследство на XXI-ви век.
Публикувана във в-к “Женско царство”; бр.46 (17-23.11.2005)
Япония – знаците, които ще ме връщат – изложба на Велико Маринчевски
Posted by: Румена Георгиева on: 17/06/2009
В новата си изложба „Япония – знаците, които ще ме връщат”, открита на 16 юни 2009 в галерия „Ракурси”, Велико Маринчевски е отново себе си и също както и в предишната – „Виена. Видях картини, чух музика”, представена отново в същата галерия. Типично за неговия стил на работа, художникътуспява да пречупи добре позната тематика през призмата на собствените си творчески виждания.
Япония, с нейната култура, е доста преекспонирана тема, която натрапчиво наднича зад почти всеки ъгъл на нашето ежедневие, екзотиката й ни е до болка позната – цъфнала вишна, кимоно, ръчна хартия, суши, лъскава черна коса, прибрана в разкошен кок, гейша, шинтоизъм, чайна церемония, оригами… Все знаци – символи на това бижу на източния свят. Но докато вървях към галерията, аз знаех, че няма да видя тази Япония, а друга – Япония на Велико Маринчевски, освободена от всичката баналност, която носи представата ни за нея. И не сбърках.
„Знаците, който ще ме връщат” са знаците на художника, неговите спомени, маркери на преживяното, на местата, които е посетил. И те са отново японски: поглеждаме трите пепреуди и вече ги виждаме да пърхат върху някое кимоно; трите сламени шапки и, о да, японците наистина имаха специфични сламени шапки; дърветата със странна форма – не знаем дали има такива там, но те звучат толкова японски, че не го подлагаме под съмнение; а рибите – те ни връщат към спомена за разкошните японски градини, които сме гледали в научнопопулярните филми, към шадраваните, където плуват всякакви видове риби, а тези от графиката на Велико сякаш наистина са излезли от там. 
И всичко това е уловено от художника и „успокоено” в съвършената симетрия и лиричността на неговите платна и графики. Сведените почти до силует обекти и ограничената цветова гама на картините спомагат за доизграждането на образа на тази страна и ни отвеждат към асоциациите с изчистения японски йероглиф.
Опростеността на линиите и петното, противопоставянето на тъмно и светло, на нюансите на черното, през кафявото и зеленото, които контрастират на жълтия фон създават усещането за истинската, съвършената Япония към която художникът винаги ще се връща в своите спомени.
ЗА НЯКОИ НОВИ ФОРМИ НА ТВОРЧЕСКА ИЗЯВА
Posted by: Румена Георгиева on: 04/06/2009
Ще започна тази статия, като спомена една „наболяла” тема в българското съвременно изкуство, а именно тази за неговия още несъществуващ музей. Правя това не защото искам да слагам сол в старите рани, а защото инициативата, с която искам да ви запозная в този текст, според мен, е една от първите стъпки към постигането на подобна цел.
Въпросът защо нямаме музей за съвременно изкуство пряко се свързва и с въпроса дали има въобще някаква меценатска дейност в България, защото, несъмнено, двете неща са свързани. Моят отговор на този въпрос е да и това е Керамичният завод „Терра” в град Червен бряг, с директор Данаил Вълов. С културната дейност, която той развива през последните няколко години, може с право да бъде наречен един от най-значимите български меценати. Заводът е превърнат в истинска творческа работилница, разполага с ателиета, пещи, ресторант и хотелска част, където да отсядат творците.
Идеята тръгва от скулптора Кирил Христов, който превръща това място в олицетворение на своя вътрешен свят, създавайки от промишлената глина, произвеждана там, скулптури, които сам нарича “скитащи фигури”. Така през септември 2005 г., с помощта на своя съгражданин и приятел Георги Трифонов, поставят началото на workshop-a “Брегове от Глина”, който има за цел създаването на произведения – скулптури от промишлена глина, сътворени от поканените в Керамичния завод художници.
По цял свят, тези т.н. “работилници” събират на едно място хора, работещи в една област, които, общувайки помежду си, да създадат нещо, следвайки зададена тема. Смисълът на подобна инициатива не е толкова крайният продукт, колкото самият обмен на идеи, знания, умения между участниците и по този начин да се постигне едно взаимно обогатяване в тяхната сфера на работа. В конкретния случай с “Брегове от Глина”, целта се припокрива с горепосочената. Като канят всички тези творци, свои приятели, за две седмици в хотела на завода, организаторите искат не само да дадат така жадуваното поле за изява, но и да създадат между тях условия за комуникация в сферата на тяхното творчество, на предаване на идеи, споделяне на нови техники и в хода на работата да възникнат дискусии за изкуството и неговите проблеми. 
От друга страна, материалът, който предлага Завода за изпълнението на скулптурите, не е толкова популярен сред творците. Това е необработена глина, от която се произвеждат тухли – маса, непречистена от камъчета, директно взета от земята. Това е материалът, от който Кирил Христов създава своите скулптури. Той е напълно запознат с особеностите на тази техника, както с ефектитие, така и с изненадите, които тя би могла да поднесе на твореца. В следствие от дългогодишната си работа, той е успял да намери най-добрия начин да й вдъхне живот в едно произведение, начин, по който най-ясно да се изявят качествата й. Неговите творби, огромни скулптури, от метър до два метра, населяват зелената морава в двора на завода. Когато се разхождаш сред тях, имаш усещането, че те се движат, “скитат” из пространството, живеят там, заедно с теб. Това е именно онзи друг свят, в който твореца не само живее и работи, но и неговите произведения стават обитатели, заедно с него, на това друго, духовно измерение, станало част от реалния свят. Тук се срещаме с един творчески опит, натрупан в следствие на продължителна работа, започнала от опознаване на материала и неговите свойства, продължила през намирането на най-подходящата форма, в която той да се въплъти, създавайки произведение на изкуството, и стигнала до изграждане на една цялостна визия, на “аранжирането” на тези “дишащи същества” в едно живо пространство – градината. Всяка изложбена зала би убила техният естествен чар, който те придобиват там, в своята естествена среда. Там, те наистина проявяват най-ясно своята същност, защото те самите са частица от тази земя и й принадлежат.
Този месец се състоя второто издание на workshop-a, точно така, както го бяха замислили организаторите – веднъж на две години, а създадените произведения да бъдат показани на изложба н 26 октомври, по случай деня на строителя.
Но творческият процес не секва и през останалото време на годината. Керамичният завод е дал поле на изява и на Крум Дамянов, който на 28 септември ще отпразнува своя юбилей с проекта „Пасаж”.
Все пак, България трябва да има музей за съвременно изкуство, но творецът се нуждае от място, където да може да изрази себе си. Ако такова място съществува и е достъпно за него, тук, в родината му, липсата на музея няма да се чувства така осезаемо.
ЗА НЯКОИ НОВИ ФОРМИ НА ТВОРЧЕСКА ИЗЯВА
http://www.kultura.bg/article.php?id=13344
КРУМ ДАМЯНОВ – ПАСАЖ – 28.09.2007
Posted by: Румена Георгиева on: 04/06/2009
Да работиш по юбилеен проект е може би една от най-трудните задачи, които може да си постави някой автор, особено когато имаш толкова много създадено през творческия си път. Толкова по-лесно би било просто да събереш най-доброто и за го представиш пред публика. Но за Крум Дамянов това явно не е било достатъчно.
С интерес слушах разказа му, когато дошъл в Керамичния завод „Терра” в Червен бряг, по покана на скулптора Кирил Христов и директора на завода – Данаил Вълов. Изправяйки се пред напълно непознатият му материал – промишлената глина и пред предоставеното му парче земя в двора на завода, той решил, че ще се опита да създаде нещо. Така след повече от година работа, много неуспешни опити, докато изучи особеностите на материала и с помощта на своите студенти, се стига до реализацията на юбилейния му проект „Пасаж”, който ще беше официално открит на 28 септември 2007 г.
Наричам го „проект”, защото не става дума за конкретно произведение, а за цял ансамбъл, простиращ се на площ около 10 кв. м. и извисяващ се на 7 м. височина. Представлява три арки, оформящи „пасажа”, които първоначално напомнят на римските триумфални пътища, по които императорът се е завръщал със своята войска след поредната победа. Замислих се, дали авторът не е възприел тази задача като поредният си триумф – творческият път, по който е тръгнал и по който ще продължава да върви, заобиколен от своите произведения? Когато минаваш под арките, зад всеки ъгъл и от всяка ниша те гледа някой – лица на мъже, женски фигури, глави на коне и бикове, двата ангела, които бдят от високо над теб. Крум Дамянов ми обясни, че всички те са предишни негови произведения. Ето, това е ретроспекцията – помислих си аз. Да избереш от нещата, които си правил, най-подходящото и да ги обединиш в един нов ансамбъл, да им предадеш нов смисъл. Какъв по-успешен начин да отбележиш юбилея си от този, да създадеш нещо ново, от вече показваното старо?
От двете страни на „аркадата” се разгръща цял комплекс, населен с различни фигури. Авторът споделя, че всичко е измислял в процес на работата, съобразявайки се с извивките на терена. Може да се каже, че самото място е било водещия фактор при замисъла на проекта – преди директорът на завода му го предложи, там наистина имаше пътека, даже и дърветата са неразделна част от цялото произведение и допринасят за общото въздействие.
Атмосферата наистина е приказна. Мястото представлява огромен двор, изпълнен със скулптури, създадени от промишлена глина – необработен материал, от който се правят тухлите. Това е и техниката, в която Кирил Христов работи от години. Произведенията така хармонизират с природната среда, която обитават, че все едно имат един и същи създател – Бог, но всъщност са човешки творения. В момента там има работи на едни от най-значимите български скулптори, създадени през двата workshop-a – биеналета. Става дума за една истинска културна дейност, която директорът на завода развива напоследък. Дейност, която с право можем да назовем „меценатска”, нещо, което няма особена популярност в България. Меценатството, това е безвъзмездно предоставяне на място и материали за работа на твореца, така че той да се чувства максимално спокоен да работи колкото и когато иска. И тогава, когато творческият процес е непрекъснат от ежедневните терзания, въображението е достатъчно свободно да създава образи, които творецът да превръща в реални произведения.
„Пасажът” на Крум Дамянов показва какъв може да бъде резултатът от подобна дейност и авторът не крие благодарността си за предоставената му възможност, все пак, той работи по „Пасажът” вече повече от година.
Дворът на завода събра по повод юбилейното откриване приятели на автора – архитекти и колеги, ректори, посланници, кметове, заместник министри и други политици, бяха прочетени поздравителни адреси от президента на Република България – Георги Първанов, от академичното общност на Великотърновския университет и други.
Но за авторът може би най-важен е фактът, че е имал възможността да реализира един наистина мащабен ретроспективен проект и то от напълно непознат до сега за него материал – доказателство, че за твореца няма възраст, че за него никога не е късно да научи нещо ново.
КРУМ ДАМЯНОВ – ПАСАЖ – 28.09.2007
Публикувана в Бюлетин на Съюза на българските художници, бр. 9, 2007 Link: http://www.sbhart.com/
Конкурс за млади художници, критици и куратори на фондация „Св. Св. Кирил и Методий” 2008
Posted by: Румена Георгиева on: 04/06/2009
След ретроспекцията на отминалите национални конкурси за млади художници, критици и куратори на международна фондация „Св. Св. Кирил и Методий”, която беше показана на зрителя през есента на миналата година в Националната галерия за чуждестранно изкуство, време беше да се запознаем и с новата селекция от млади автори и техните произведения.
Изложбата представя живописни, скулптурни и графични творби и се разгръща на първия и втория етаж на галерия „Шипка” 6, като на първия откриваме предимно участници, чиито творби са наградени. Фондацията е отличила следните творби: първа награда за „Баба Агна ІІ” на Михаела Власева, „Големи риби, малки риби” на Иван Костолов и „Цикъл хора – ръченица” на Антония Ангелова; втора награда за „Залъгалки І” на Виолета Танова, „Интеграция І” на Биляна Доневска, „Плевнята” на Гергана Аначкова, „Някога” на Александър Тодоров и поощрителни награди на Атанас Тотляков за „Галерия за незрящи І” и на Витали Хавалджиев за „Композиция ІІ”.
Последната, за съжаление е и единствената наградена скулптура, което лично мен много ме озадачи, понеже смятам, че в експозицията се наблюдават не малко триизмерни обекти, които заслужават внимание – тези на Наталия Тодорова – „Арталеж”, Ванина Славова – „Мома Елена”, Кирил Кузманов – „Отпечатъци” и „Три пространства” и на Стоян Дечев – „Вятър”.
Безспорно, най-широко застъпена е живописта, което, предполагам, е дало основание на журито да присъди награди предимно в тази категория. Но също така, редовния зрител на този конкурс не може да не забележи толерирането й във повечето му издания, както и пренебрегването на критиката, например, която, незнайно защо фигурира като категория за награждаване, след като от години не е бил отличен нито един млад критик. Вярно е, че в регламента на конкурса ясно е упоменато, че журито си запазва правото да променя броя и вида на наградите, но твърдението, че за толкова време до сега не е имало достойни кандидатури в тази категория, ми изглежда малко съмнителен. Да, критиката е възможно най-трудната област за оценяване поради субективността си, но това в никакъв случай не трябва да ни кара да избираме лесния път – да се правим, че тя не съсществува. Като компенсация, обаче, е присъдена награда за кураторски проект – „По следите на изгубеното време” на Вяра Млечевска и Светлана Куюмджиева, състоял се в Софийска градска художествена галерия от 15 март до 8 април 2007.
Що се отнася до графичните творби, там наградени има. Впечатление правят „социално ангажираните” работи на Атанас Тотляков – „Галерия за незрящи І – ІV” удостоени, за съжаление, с поощрителна награда.
Подобен род сборни експозиции, били те и с конкурсно начало, винаги са ме поразявали със своята пъстрота, разнообразие и неспособност да бъдат подчинени на никакви стилови или каквито и да било ограничения. Обединяващият принцип в случая е, от една страна, разтегливото понятие „млади автори” (до 35 години), което не класифицира самите произведения, а поставя само условно възрастово ограничение, от друга – факта, че селекцията е направена изключително с цел награждаване в съответните категории. Този факт е достатъчен, за да оправдае объркващата вълна от разнообразие, която „залива” зрителя, прекрачил прага на някоя от залите на „Шипка” 6.
Смесване на стилове и влияния в търсене на свой личен творчески подход към материала и поставения проблем – така бих обобщила впечатлението си от тази изложба. Тя не би следвало да се възприема като критерий за състоянието на съвременното българско изкуство на новото поколение творци, защото не дава достатъчно цялостен поглед над ситуацията. Изложбата „Национален конкурс за млади художници, критици и куратори на фондация „Св. Св. Кирил и Методий” по-скоро запознава зрителя с търсенията на определен кръг от млади творци, селектирани от жури, чиито лични вкусове без съмнение са оказали определено влияние върху избора. За това, до колко тези търсения са били счетени от оценяващите за успешни, можем да съдим по наградените творби.
Събитието, със своята пет годишна история, от известно време вече не е единствения критерий за успех на младите творци. В културния ни живот се наблюдава една надпревара за учредяване и провеждане на още редица награди и конкурси, като тези на фондация „Гауденц Б. Руф” или отчасти на МТел, до колкото в него се представят млади автори. Но конкурса на фондация „Св. Св. Кирил и Методий” си остава добър старт за току що дипломиралите се или още учещи художници в рамките на класическите живопис, скулпрура и графика.
Конкурс за млади художници, критици и куратори на фондация „Св. Св. Кирил и Методий”
Публикувано в Бюлетин на Съюза на българските художници, бр.2, 2008 Link: http://www.sbhart.com/
