Нуша Гоева в галерия – книжарница „София Прес”
Posted by: Румена Георгиева on: 19/01/2010
Нуша Гоева отново ни предоставя възможността да се полюбуваме на неповторимото усещане, което излъчват нейните творби. В настоящата й изложба, представена в галерия – книжарница „София Прес”, авторката третира теми, станали емблематични за творчеството й – морето и морския бряг, рибата и котката като символи и метафори, ангелите, сънищата.
Картините на Нуша Гоева навяват нещо мистично и далечно, женските образи, които откриваме в тях, носят излъчването на древногръките богини, къде заради характерния профил, прическа или ефирната материя, която обгръща телата им. Откъснатостта на тези образи от каквато и да е действителност ги кара да изглеждат нереални, сякаш обитаващи друго измерение.
Рибата присъства в повечето работи на авторката и то не само в настоящата изложба, а и в тврочеството й въобще. Тя може да се тълкува в чисто християнски контекст – думата на гръцки – „ихтис” – се възприема като абревиатура на „Иисус Христос Божия Син Спасител”, а знакът на рибата е символ на ранното християнство. Тази връзка може да се търси в картината „Ангел”, където тя е изобразена върху неговите гърди. Но в повечето творби, рибата може да се тълкува и като неуловимото – неуловимата истина, която винаги търсим, неуловимата мечта, към която цял живот се стремим и жадуваме да постигнем. Затова и в работите си Нуша Гоева разказва историите на срещата си с тази илюзия, която я води, дава и надежда да продължи, тя общува с нея, познава я и я запазва в живота си като своя спътница.
Котките се появяват в творбите „Сънища”, „Изпращане” и „Люлка”. Сиамките, също както и рибите, са събеседници и спътници в живота на изобразените в творбите жени, но те дават реална близост, а не са метафора на мечтата, както може да се определи рибата. Те присъстват тихо и кротко в картините, както обитават и реалния живот на техния собственик, бдят над съня му, съпътстват деня му.
Много може да се разсъждава върху работите на Нуша Гоева. Но това е и характерното за нейните работи – те пердоставят възможността всеки да направи своя интерпретация на това, което вижда и тя да е вярна. Авторката не ограничава зрителя с митология, философски тълкувания или обществено значими теми. Творбите й действат непосредствено и силно върху зрителя и го подтикват към размисъл. А може би именно това е била и целта на Нуша Гоева.
Статията е публикувана в брой 12 от 2009 година на Бюлетина на СБХ:
http://www.sbhart.com/buletin/2009/Broy12_09.pdf
Революцията се прави от свободни хора
Posted by: Румена Георгиева on: 19/01/2010
- In: Размисли
- 2 Коментара
Това за мен е основният урок, който получих от изминалата 2009 година. Урок, който трябваше да науча и то по най-безмилостно подриващия личното ми самочувствие начин. Но това може да ме направи единствено щастлива, защото само достигнатото по болезнен път има някакъв житейски смисъл.
Исках да напиша тези редове отдавна, защото според мен хората, които се интересуват от съвременното състояние на изкуството ни заслужават да чуят една история, така да се каже „от кухнята”, която няма да даде отговор на въпроса защо ситуацията в момента е именно такава, но ще положи още един щрих в цялостната картина. Исках да споделя това и подтикната от чист, човешки егоизъм, защото само така бих могла да сложа разграничителната линия между тогавашния и сегашния ми професионален път, а и защото не обичам подобни неща да остават скрити.
Не крия намеренията си, че когато започнах този блог, исках да постигна едно единствено нещо – да се говори повече за съвременното изкуство, от повече хора. Моето поколение изкуствоведи вярваме, че колкото повече мнения има по даден въпрос, толкова по-добре, защото в изкуството няма нищо по-страшно от единомислието. В живота също. А и както казва един мой колега, интернет е единствената ни възможност да кажем нещо и да бъдем чути, без да ни настигне цензурата на силните на деня. Защото, каквото и да си говорим, всички знаем, че тях ги има. Така, малко по малко, привличайки още хора, щеше да се създаде така необходимата на нашата критика конкуренция. И „революцията”, дума, която използвам за да обознача раздвижването на почти несъществуващия ни арт пазар, да започне. Грешката ми беше, че мислех, че ако имам зад гърба си институция, която да ме подкрепя и хора – професионалисти, които да прегърнат подобна кауза, то бих могла да постигна повече. Това и беше причината да кандидатствам за докторантура. Не защото исках да скрия себе си в „сигурността на науката” или за да подсигуря три години от живота си с определена сума на месец. Винаги зад действията ми е имало кауза, дори и тя да е била известна само на мен. За мен катедра „Изкуствознание” в Художествената академия, с всички преподаватели, които се кълняха в моите възможности, беше институцията, от която така отчаяно се нуждаех. Толкова отчаяно, че спрях да живея, докато го постигна. Уви, мечтите дават смисъл на живота ни, но когато се превърнат в самоцел, унищожават всичко, за да паднем на земята и да се осъзнаем, че можем да разчитаме единствено и само на себе си.
В крайна сметка това се случи и с мен, след цялата серия изпити, за които се подготвях половин година, комисията даде прословутата редовна докторантска бройка за съвременно изкуство на… ПРЕПОДАВАТЕЛ от Националната художествена академия. До колко това е редно, не мога да кажа – законът мълчи. А и честно казано не ме и интересува – има на чия съвест да лежи и кой да не спи спокойно. Аз просто исках да споделя, че съвременното българско изкуство и по-точно хората в катедрата в Художествената академия, които се занимават с неговото изследване, са затворена, подобна на секта общност, която допуска в редиците си само тези, които тя реши – по възможност хора, които ще са доволни да изпълняват нечии напътствия или най-малкото ще са на същото мнение като своите наставници и отстояването на техните разбирания няма да бъде в разрив с тях самите.
А всички ние продължаваме да се надяваме на промяна. Каква промяна, докато тези процеси се водят от няколко човека, добре прикрити зад „млади специалисти”, докато магистри – изкуствоведи мият подовете на частните галерии за заплати, по-малки от тези на хигиенистка в ресторант, докато мнението на знаещите и можещите бива игнорирано, за да се налагат разбиранията на група хора от новата средна класа, които в момента ръководят шепа частни галерии, диктуващи пазара на „старите майстори” и няколкото съвременни имена, които не спират да се спрягат от всички. Каква промяна очакваме, когато на млади, още не завършили или току що дипломирали се специалисти незаслужено им се прилепва разбирането, че галеристката е скъпо платена компаньонка и става както за приятен събеседник, така и за чистачка. Да, когато преди години една съвременна авторка разви пред мен тази теория бах потресена. Тогава все още живеех с романтичната представа за тази професия. Днес, все повече съм убедена, че много трудно ще се промени това разбиране – или се превръщаш точно в това, или спираш да обръщаш внимание на приказките, но да го изкорениш – няма да успееш.
И накрая – как можеш да помагаш за развитието на българското съвременно изкуство, когато срещаш стена, издигната от самите хора, които го правят? Ние, изкуствоведите, още страдаме от социалистическото отношение към нашата професия като към безполезна, обслужваща интересите на тези, които са на власт. И винаги, сякаш автоматично, се включва българския инат: „Кой е този, че ще ми казва какво аз съм направил и защо съм го направил”. Факт е, че докато в България не навлязат производните на изкуствоведската професии „арт мениджър”, „арт дилър” и т.н., изкуствоведът никога няма да бъде необходим. Тук, в нашата страна, тази професия се е органичила единствено до научните среди и може да стигне максимум до ниво „оперативна критика”. Останалите й аспекти, разпространени в чужбина, тук функционират инкогнито – съществуват, но никой не ги е популяризирал като задължения и характеристики. И така се създава объркването.
Така, нежелани дори и от самите хора, на които сме се посветили, пребиваващи в една враждебна атмосфера, където приятели няма, а всеки ти е потенциален враг, ние не работим, а водим битки. Някои от които често са безсмислени и завършват като моята. Все пак, искам да поздравя катедрата за това, че разкри моя план, крепостта беше успешно опазена от поредната атака в стил „завладяването на Троя”. Така че аз не съжалявам, напротив. Случката, колкото и несправедлива да е, ме накара да се замисля, че няма нищо по-ценно от свободата. Защото само когато си свободен, не принадлежиш към никоя институция и не се подчиняваш на ничии правила, можеш да постигнеш целите си. Войнът е обезоръжен, но всъщност на него му е предоставено ново оръжие, по-мощно от старото. И както винаги той губи битката, правейки крачка назад, а шансовете му да спечели войната се увеличават.
Революциите винаги са били дело на свободни хора… така че – дерзайте…
ВОДНА КУЛА – за каузата, която си заслужава
Posted by: Румена Георгиева on: 26/11/2009
Тази година станахме свидетели на появата на няколко нови средища на културен живот и то ориентирани изцяло към съвременното ни изкуство, което е повече от повод за радост. Сред “The Fridge”, галерията на Институтът за съвременно изкуство, галерия „Индустриална 11”, арт проявите на “Human Thinks” и „Проект 900”, дори и новината за евентуален бъдещ музей за съвременно изкуство в София, Водна кула в Лозенец се оказа ветеран.
Въпреки че започнахме да чуваме за този проект едва тази година, дейността на сдружение „ИМЕ” в кулата датира още от 2006-та. Целта им е създаването на независими арт центрове в България, където не само артисти и институции, но и обикновени граждани да работят заедно за обогатяването на градската среда. Всички акции на сдружението са ориентирани към зелената политика.
За информация прилагам линк към пост в блог, на който попаднах, касаещ тазгодишната лятна програма във Водната кула (2009): http://unicusbulgaria.blogspot.com/2009/06/blog-post_14.html
Надявам се собственикът на блога да няма нищо против.
Водната кула в столичния квартал Лозенец е едно от тези места – изключително подходящо за тази цел. Това е така, от една страна заради нейното културно и историческо значение – тя отваря врати на 20.11.1929 година, за да отговори на нуждите от водоподаване към високите по тогавашните стандарти двуетажни и триетажни сгради, разположени на еднаква или по-голяма височина от главния резервоар „Лозенец“, който се намира източно от Семинарията. От друга страна, кметът на район Лозенец Прошко Прошков също е взел присърце каузата. Ето какво казва той по въпроса:
“Съдбата й в последните години е незавидна. Заварих я като склад за стари вехтории.Самата кула няма устройствен статут, т.е. няма документи. Оказа се в капитала на ВИК. Сега трябва да бъде извадена от там, да стане публична общинска собственост и едва тогава да й се търси рехабилитация. Идеята ни е за културен арт-център и туристически обект. Ще използвам годишнината-казва кметът Прошков, не само за да популяризирам събитието, а и да внеса документите в комисиите на Общинския съвет. Важно е да се реализира проектът, защото София се превръща все повече в град без социален живот. Лозенец в момента е едно жилищно гето. Градският дух се е загубил. Моята мечта е да го върна!”
http://www.bnr.bg/sites/hristobotev/Shows/Culture/Artefir/Pages/112009Vodna_kula.aspx
Този „феномен” е изключителон любопитен за нашата действителност, защото българската посткомунистическа история е свидетел на резкия отказ на управляващите от културата, който продължи почти две десетилетия. Дълго време нехайството цареше къде поради убеждението, че културата е ненужна в ситуацията на преход към пазарна икономика, в която се намирахме, къде защото културната политика се свързваше със социалистическия режим, когато тя се беше первърнала почти в държавна такава. Едва през последните няколко години започнахме да ставаме свидетели на възраждането на тези процеси – не малко кметове на села, градове, райони и общини вече включваха поддържането на различни арт прояви и възстановяване на културни забележителности в своите предизборни платформи и в последствие ги превръщаха в реалност.
Водната кула в Лозенец е един такъв пример или по-скоро ще бъде, след реализацията на проекта. Аз искренно вярвам в неговата осъществимост и още повече се надявам това да стане факт, защото с колкото повече такива места разполага нашата столица, толкова по-разнообразен и привлекателен ще стане културният ни живот. А и въпреки че все повече се говори и пише за българското съвременно алтернативно изкуство, то все още има нужда от социализация, а оттам и печелене на публика. Защото е тъжно да чуваме да го наричат „не-изкуство” при положение че вече почти три десетилетия то живее и се развива сякаш в страни от погледа на обикновения минувач и бива признавано и представяно извън граница. Места като Водната кула биха били най-добрия проводник на това изкуство сред хората, защото те ги познават, те са част от тяхната действителност. 
За мен беше изключително любопитно да видя как в деня на отворените врати на кулата по случай 80-тия й рожден ден, до върха се изкачваха деца, редом до възрастни хора и дори хора с патерици. И всички с усмихнати.
Искренно се надявам Водна кула Лозенец да продължи да затвърждава позициите си като арт център, като едно необходимо алтернативно решение на липсващата институция за съвременно българско изкуство. Защото според мен бъдещето е в подобни центрове и в подкрепата на общините и дори на държавата. И нека ентусиазмът да не стихва.
БЯГ – скулптурна инсталация на Спартак Дерменджиев в галерия „Астри” (3.11 – 24.11.2009)
Posted by: Румена Георгиева on: 16/11/2009
На тези, които бягат към изгрева…
които бягат от минало и настояще…
които търсят своя живот …
И бягат, и бягат…
„ Над 30 отделни фигури подредени в обща композиция,
една скулптурна инсталация показва моя свят:
Колкото и да бягаме времето се връща назад и ние отново сме там,
от където бягаме… „Омагьосан кръг”.
Това е началото, но не и краят… на изложбата.
Редуващи се скулптурни инсталации ще ви ангажират не само като зрители,
но и като участници.
Аранжирате изложбеното пространство!
Пресъздайте вашия свят!
Разкъсайте „омагьосания кръг”!
Така ще промените и характера на изложбата.
С вашето участие скулптурната инсталация „Бяг” се превръща в
непрекъснато променящ се скулптурен пърформанс.
Ако е невъзможно да „избягаме”, ако е невъзможно да променим съдбата,
нека направим това в изкуството!”
Спартак Дерменджиев
Това е предизвикателството, което Спартак Дерменджиев отправя с новата си изложба в галерия Астри – изложба, която поставя въпроса за тънката граница между скулптурата и инсталацията, които, с нечия помощ, биха могли лесно да оживеят в един пърформанс.
Излобжата „Бяг”, сама по себе си носи философски заряд. Като засяга проблема за живота, неговия смисъл, кръговрата на ежедневието, в който всички ние живеем, Спартак ни дава възможността да променим всичко това, макар и просто като участници в изграждането на неговата инсталация. Скулптурите са подвижни и в рамките на изложбата ще имаме удоволствието да видим още пет варианта на подредбата им, които ще се реализират като пърформанси съответно на 14, 17, 19, 21 и 23 ноември от 18 часа. Подробна информация може да се получи от сайта на галерията – http://astrygallery.com.
Но да се върнем към конкретния проект. С настоящата изожба, авторът показва, че граници в изкуството не може да има. По същество това са малки пластики, които добиват ново съвременно звучене, подредени в инсталация, която, от друга страна, става повод за пърформанс, когато „вечният” скулптурен материал придобива формата на нетрайно произведение на изкуството. Първоначалната кръгова композиция, зададена от автора, навява асоциации с непрекъснатия кръговрат на събитията в човешкия живот, за предопределеността на някои от тях, но и за възможността, която имаме, да променим хода на Съдбата.
Авторът ни предоставя тази възможност – остава да видим как записалите се за пърформанса ще „разкъсат омагьосания кръг“ на Спартак Дерменджиев.
Това е линк към видеото от Инсталация 1 на Марианжела Атанасова:
VANITAS (СУЕТА) – изложба на Добромир Иван
Posted by: Румена Георгиева on: 09/11/2009
Добромир Иван е име, което виждайки в културната програма на столицата, не бихме могли да подминем. Изложбата му, озаглавена VANITAS (СУЕТА), е подредена в столичната галерия „Леседра” по случай деня на будителите.
В художествените среди името на Добромир Иван се свързва с пребиваването му в академията в Дюселдорф като ученик на Йозеф Бойс. Това му образование си личи още от пръв поглед – в него не откриваме и следа от познатата ни бохемска среда.
Новата му изложба се състои от портретни пластики на значими личности от епоксидна смола – български, но и чужди „будители” – Витрувий, Кольо Фичето, Елисавета Багряна, Николай Кънчев, Христо Фотев, Блага Димитрова, Филипо Брунелески, Петя Дубарова и други, поставени в рибарски мрежи. 
Любопитен момент в изложбата е тяхната подредба – повечето от тях са окачени на стената, а няколко са поместени на пода. Този похват, който авторът и галеристът са използвали при представянето на творбите автоматично елиминира проблема за експонирането на склпутрата, който неизбежно се появява при една подобна изложба. Простанството в никакъв случай не стои празно, не се появява необходимостта да се запълва с каквото и да било друго – получава се едно оригинално и дори концептуално звучене на експозицията.
Можем да съжаляваме единствено, че работите бяха изложени само за няколко дни, но дори и в това се крие чарът на концептуалното мислене на Добромир Иван.
НАГРАДАТА НА ГАУДЕНЦ РУФ – SHORTLIST 2009 – ТРИУМФ НА ВИДЕОТО, ФОТОГРАФИЯТА И СОЦИАЛНАТА АНГАЖИРАНОСТ
Posted by: Румена Георгиева on: 06/11/2009
И наградите от конкурса на името на швейцареца Гауденц Руф вече са факт. След най-мащабният форум с подобна насоченост – Наградите за съвременно българско изкуство на МТел, след Наградите за съвремнно изкуство БАЗА, логично дойде и редът на станалата също традиционна премия на г-н Руф. Тазгодишната селекция е представена пред публика в столичната галерия „Райко Алексиев”. Журито заседава в състав Лоранд Хеги (директор на Музея за съвременно изкуство в Сент-Етиен, Франция), изкуствоведът Дарко Сенекович (Цюрих), Лъчезар Бояджиев, Весела Ножарова, Елена Панайотова и Гауденц Б. Руф. Наградите са две – за млад и за утвърден автор, които тази година са избрани измежду 90 имена, а в крайната фаза, която е представена пред публика, са сведени до младите творци Стефания Батоева, Викенти Комитски, Лазар Лютаков, Камен Стоянов, Коста Тонев, Михаела Власева и утвърдените Рада Букова, Боряна (Драгоева) Росса, Нина Ковачева, Надежда Олег Ляхова, Борис Мисирков / Георги Богданов, Милко Павлов, Самуил Стоянов, Дан Тенев, Боряна Венциславова.
Тази година журито се спря на Стефания Батоева в категорията „млад” автор, представена с „Растяща машина” (гипс и дърво), „Без заглавие”, видеото „Каталог” 
и още няколко произведения и Надежда Олег Ляхова в категорията „утвърден” автор с проектът „Глобално и дългосрочно ситуацията е положителна”. Дали това е обективен избор или не, трудно може да се потвърди, защото участниците се избират на предварителна селекция, по документи и портфолио, а произведенията, които публиката вижда, понякога не се включват в представения на журито снимков материал. Още повече, че обикновеният зрител е лишен от сладостта да се запознае поне със списъка с имената на участниците, сред които са избрани номинираните, както и да държи в ръцете си обещания каталог, който се раздаваше само на избрани хора – все неща, от които конкурсът може само да спечли.
Не бих исала да се спирам на хаотичната подредба и чувството за объркване, което се създава у посетителя, а да се върна на тенденциите в изложбата, ако за такива може да се говори на такъв подобен форум. Но все пак виждаме една „представителна” извадка от съвременни български автори, селектирани по някакви критерии от журито, така че си заслужава да погледнем изложбата и от тази страна. На кратко можем да я резюмираме като триумф на видеото, фотографията и социалната ангажираност. От дена страна, видеото е един изключително благодатен начин за изразяване на идеи и предаване на послания поради неговата лесна възприемчивост от публиката и възможностите, които то дава. Същото може да се каже и за фотографията. От друга страна, социалната тематика, която откриваме във всяко биенале или по-голям форум за изкуство дори и в световен мащаб, дава гласност на наболели проблеми, заявява позиции, подтиква към предприемане на действия, тоест, тя е живото изкуство, изкуството на действието, защото лесно се забелязва, затова е и толкова предпочитана.
Социално ангажирана е видео инсталацията на Надежда Олег Ляхова – проектът „Глобално и дългосрочно ситуацията е положителна”, представен през пролетта на тази година в Софийска градска художествена галерия.
Такива са също принтовете на Боряна Венциславова „Аз, ти и те – никой не е застрахован” от 2008 г. 
Със социално, в смисъл на обществено звучене е инсталацията на Камен Стоянов „Тигрови стъпки“. Представени са фотоси от заведението „Тигрова стъпка“ в ЦУМ. Като част от работата е и инсталацията с голямат плюшена играчка тигър. С подобен замисъл е и другата му работа „Взривоопасно”. 
Могат да се споменат също така и политически ориентираните работи на Самуил Стоянов – „Падаща звезда”, „Избеляваща звезда от 10 до 1”, „Кофа със звезди – 8 литра”, „Проект за сграда на световното правителство”,където въпросните звезди са петолъчки. 
Интерес представлява и репликата на пърформансът – самокастрация на виенският акционист Рудолф Шварцкоглер, представена във фотографии от Боряна Росса и озаглавена „Кръвно отмъщение 2”. 
Не можем да не споменем и работата на Михаела Власева „Иван”, представяща хронологически портрети на Иван от 0 до 83 години.
Колкото и спорове да предизвиква една подобна проява на конкурсен принцип, тя безспорно винаги си има и своите приноси. Неизбежно е, когато има жури и конкуренция, нещата да не се вързприемат субективно. Но е факт, че колкото повече такива събития се случват в България, толкова по-добре. Оставам с надеждата те да се умножат.
Изложбата може да се види до 26 ноември 2009 в галерия „Райко Алексиев“.
ИНДУСТРИАЛНА 11
Posted by: Румена Георгиева on: 16/10/2009
От 14 октомври 2009 г. културната карта на столицата се обогати с още едно място за съвременно изкуство. Противно на манипулативното мнение, което витаеше в нашето артистично пространство, че съвременното българско изкуство е онеправдано и лишено от каквато и да е възможност за социализация, в София отвори врати поредната за тази година галерия, която е ориентирана изключително към него. Дори и само поименно да набележим местата, като познатите ни вече The Fridge (ул. Овче поле 122), Водна кула – Лозенец, галерията на Институтът за съвременно изкуство (бул. Васил Левски 134), както и галериите, които „приютяват” изложби от подобен тип, като Софийска градска художествена галерия, галерия Васка Емануилова и други, би ни било достатъчно, за да си направим извода, че от сега нататък всяко изказване, че места за излагане на съвременно изкуство в София няма, е спекулация. Погрешни или по-точно неактуални са вече и епитети като „единствената галерия за съвременно изкуство”. За щастие. Защото сега, когато вече съществуват повече от две такива, най-накрая можем да заговорим за конкуренция, за разбиване на монопола на определени институции и личности, за различни гледни точки, дори и за наченките на формирането на някакъв пазар. Но нека се върнем към конкретното събитие.
Новата галерия, носеща името на своето местоположение – „Индустриална 11”, наистина обещава да бъде достоен конкурент. Не само защото като проект отговаря на западната тенденция бивши халета и заводи да се преустройват в галерии (тенденция, която от скоро се наблюдава и у нас – например последните две издания на Награди за съвременно българско изкуство на МТел във Варна (2009) и Пловдив (2008)), но и защото екипът се е доверил да куратора Весела Ножарова. Помещението е част от VASSILEV BUSINESS CITY (бившият хладилен завод „Мраз”) и без колебания заявява претенциите си да се превърне в нов културен център. В проекта, освен галерията, се предвижда и книжарница, мултифункционална зала за провеждане на партита, прожекции на филми или театрални постановки, детски център, кафе-сладкарница, както и музей за съвременно изкуство, където освен постоянна експозиция от произведения от собствената колекция, да се организират и временни изложби на български и чужди автори.
Авторът и неговото произведение
Това за момента още не е факт, но след като организаторите вече са успели да осъществят проекта си до този етап, изпреварвайки с действията си намеренията на други „конкуренти”, не виждам причина да не осъществят плана си до край. Още повече щом са заложили на професионализъм. Това го доказва и изложбата, с която се откри галерията – „Ние и те – те и ние”, на скулптора Павел Койчев. Провокиран от даденостите на предоставеното му помещение, от неговата история, авторът не изневерява на личния си почерк. Идеята се корени в противопоставянето – ние – хората, те – машините, машинното и човешкото, природата и техниката, интелектът и механиката. Застиналите от години машини се извисяват като паметник на това, което е било, което се е случвало тук, в този завод. Тогава са господствали те, сега – те са мемориал, който авторът е оградил с алеи от изкуствени цветя. Погледнати така, те могат дори да ни заприличат на надгробни паметници на вече отминалата и „почиваща в мир” индустриална революция. От двете страни са разположени гигантски фигури, който отново ни отвеждат към противопоставянето, но в случая на мъжкото и женското.
Павел Койчев използва следната мисъл като илюстрация на своят проект: „На оня, който използва машина, работите вървят механически, на оня, чиито работи вървят механически, сърцето му става механическо. Оня, който има в гърдите си механическо сърце, изгубва пълнотата на чистата простота. Който е загубил пълнотата на чистата простота, той няма да се утвърди в живота на разума. Оня, който не се е утвърдил в живота на разума, няма да подкрепя пътя.” (ЧЖУАНЦЗЪ, ІV в. пр. н. е.)
Замислих се, сред всички противопоставяния, които виждаме в изложбата „Ние и те – те и ние”, не е ли именно това най-силното – че помещение, в което някога е царувала машината, където са прекарвали делника си хора с механически сърца, сега ще царува изкуството и отново тук ще прекарват времето си хора, които са се „утвърдили в живота на разума”.
Румена Георгиева – 15.10.2009 г.
http://www.bgmaps.com/map.aspx?sid=bd2015c1676218af3d1298cfcaee67a2&tip=1
Галерията на Института за съвременно изкуство – дългоочакваното продължение
Posted by: Румена Георгиева on: 24/08/2009
Откриването на галерията на Института за съвременно изкуство – София безспорно поражда безчет въпроси. И това е разбираемо, имайки предвид, че този кръг от автори винаги присъства ярко в художествения живот на столицата. Вървях към бул. Васил Левски 134 изпълнена с предубеждения, но си тръгнах с едно доста по-различно чувство.
В настоящата статия не искам да разсъждавам върху качествата на изложбата, с която се откри пространството, нито върху нейната концепция – все пак всеки, интересуващ се от съвременно изкуство е добре запознат с творчеството на имена като Иван Мудов, Недко Солаков, Красимир Терзиев или Мариела Гемишева, както и с точно този тип кураторски проекти, в които те участват. И въпреки че в случая концепцията на изложбата представляваше разработване на произведения в нетипична за авторите техника, изненади нямаше. Но това, което ме вълнува повече е този кръг от автори и неговото място на софийската арт сцена. Защото залисани в спора за музейни институции или що е то съвременно изкуство, ние често забравяме, че тази група от автори има по-голямо значение отколкото изгаденият от членовете й медиен образ, а именно факта, че тя гради история.
ИСИ[1] за мен е част от една тенденция, която се наблюдава в нашия художествен живот от няколко години насам. Говоря за обособяването на много ясно детерминирани сдружения от автори, които търсят социализация на творчеството си единствено в рамките на своята група. Те често се самоопределят по признаци като местоживеене или интереси, но по-характерното в случая е, че именно така се създава впечатлението за разпокъсаност на художествения живот в страната – нееднородност, понякога стигаща до конфликти между отделни членове или неформални групи. Така се стига до социализиране на съвременното ни изкуство, но на парче, до една ясно изразена битка за монопол в художествения живот на страната. За монопол, обаче, трудно може да се говори именно поради тази силна раздробеност. А консенсус между отделните групи не е необходим – най-важното е творбите да достигат до публиката, да се документират правилно, за да се запази чувството за историчност.
ИСИ е една от тези ясно детерминирали себе си като значими за художествения живот на страната групи и това не може да им се отрече. С дейността си, членовете на Института полагат основите на т.нар. „експортно изкуство”, както го нарича Свилен Стефанов в своята книга „Авангард и норма”[2]. Въпреки критиките, че това е салонно неконвенционално изкуство – твърде официализирано, че да бъде радикално, неговото място на световната арт сцена си остава безспорно, защото именно това е българското съвременно изкуство, което светът познава.
Друг забележителен факт от тяхната дейност е сплотеността им. ИСИ е колектив в истинският смисъл на тази дума, затова и тяхната дейност изглежда толкова мащабна и напориста, сякаш само те реално осъществяват някаква дейност – чувство, което понякога натрапчиво се набива на очи. По тази логика, те с право наричат себе си „единствени” – изолираността и не достатъчната социализация на дейносттта на други групи и автори прави нещата да изглеждат така. Защото PR стратегиите на ИСИ са непоклатими, събитията им винаги са придружени с изключително добра рекламна кампания, пред която повечето други прояви, били те и по-значими, просто бледнеят. И това дразни. Ето сега те откриха „единствената” галерия за съвременно изкуство в София. Да, тя е единствена, до толкова, до колкото други галерии, представящи съвременно изкуство не са съумяли да дадат достатъчна публичност на тази си дейност. И наистина едва през последната година може да се твърди, че нещо започна да се случва в изкуството ни и то не защото преди са липсвали събития, а защото от скоро те започнаха да се рекламират по правилния начин. Но все пак, никой до сега нямаше смелостта да заяви това, което ИСИ направи без никакво колебание и то по начин, по който успя да отвлече вниманието от други въпроси, които неизбежо съпътвстват откриването на една галерия, а именно:
- С комерсиална цел ли е тя?
- Каква е концепцията й – дали ще представя само членове на института и ако не, на какви автори ще залага? (предоставената информация се отнасяше само до конкретната изложба)
- Какъв е план – графикът й?
Все въпроси, които останаха без отговори, поне за мен[3]. При други
обстоятелства, тоест, ако не ставаше дума за дейността на ИСИ, то това нямаше да остане незабелязано. Но Институтът и биографиите на неговите членове са завоалирани с толкова много факти и информация, вярна и невярна, че тя лесно отвлича вниманието на публиката, създавайки медиен образ на гореспоменатите автори, който не може да бъде разбит дори и от най-сериозната и професионална художествена критика. Какво друго е това, освен един изключително добре преценен PR.
Галерията за съвременно изкуство, която ИСИ откри, е естествено продължение (да, продължение, а не завършек) на цялостната им дейност към постигане на социализиране и институционализиране на съвременното ни изкуство. По-точно казано на изкуството, което Институтът е самоопределил като най-представителното ни такова. Изглежда настоящото помещение се създава с цел да обслужва именно този кръг от автори и тяхното творчество. Лошо няма – това показва, че ИСИ има сериозни намерения да задържи позициите си на съвременната арт сцена, да запознае публиката именно с тази своя селекция от автори, да документира за идните поколения това, което те са оценили като изкуството, което си заслужава да бъде представено и запазено.
Събитието пряко засяга и така разгорещения напоследък спор за Музея за съвременно изкуство – все пак ИСИ успяха да постигнат това, което толкова много искаха – да са едни от първите, спомогнали за институционализирането на актуалното ни изкуство. Аз поддържам мнението, че колкото повече такива институции има – толкова по-добре, защото това ще изгради един конкурентен български пазар. Така че само бих могла да приветствам инициативата, още повече, че никой не би могъл да представи по.добре творчеството на кръгът ИСИ освен самите тях. А тези творби задължително трябва да се документират за историята, защото, макар и без необходимата дистанция от време, не е трудно да се забележи, че те са значими за историята на нашето съвременно изкуство.
[1] Съкращение от Институт за съвременно изкуство.
[2] Стефанов, Свилен. Авангард и норма. С., Агата-А, 2003, с. 100, 169-171
[3] Търсих информация в интернет пространството, но също не открих. Ако, обаче, такава е била предоставена по един или друг начин и тя просто не е достигнала до мен, то аз се извинявам за тази забележка.
КРИСТИНА БАКЛАРОВА – АВТОПОРТРЕТИ – галерия АСТРИ, 20.09 – 6.10.2007
Posted by: Румена Георгиева on: 22/06/2009
Какво е автопортрет?
„Портрети на себе си, себе описания, които всъщност са лицата на живота, отразени в моето огледало.” – казва Кристина Бакларова за изложбата си „Автопортрети” (галерия АСТРИ, 20 септември – 6 октомври 2007). А аз бих добавила – автопортрет, това е смелостта да покажеш пред хората твоята истинска същност, най-съкровеното ти Аз, онова Аз, което винаги крием, за да не могат другите да достигнат до него.
Кристина Бакларова разкрива без страх именно това Аз, изпълненото с лиричност, романтика и истинска женствена нежност. Онова Аз, подтикнало авторката да създаде произведения, като “К & M”, „Лято и Зима”, „Ловецът на моите сънища”, пропити с дълбок замисъл и чувство, такива, каквито е способна да сътвори само една жена.
В галерия „Астри” ни посрещат керамики и фотографии, придружени с текстове на художничката – един най-съкровен свят, населен от автопортрети, представляващ сам по себе си автопортрет.
КРИСТИНА БАКЛАРОВА – АВТОПОРТРЕТИ
29.03.08 20:48
СКИТАЩИ ФИГУРИ ПО ЗЕЛЕНАТА МОРАВА – на гости в творческата работилница “Брегове от глина” в Червен бряг
Posted by: Румена Георгиева on: 22/06/2009
В покрайнините на малкия град, сред тъжния пейзаж от полуразрушени, забравени от хората заводи, зад ниска, бяла ограда, се заражда един малък свят от керамика – светът на скулптура Кирил Христов. Свят, в който всичко е от глина, дори и буквите над вратата на параклиса “Св. Димитър”. Населен е от неговите “Скитащи фигури” по зелената морава в ухаещия на току-що окосена трева двор. Приютил ги е Керамичния завод “Терра 2000” в Червен бряг.
От 2 септември, фигурите на Кирил Христов няма да са така самотни. Техният автор е поканил в “творческата си работилница” известни наши скулптури и керамици. С помощта на директора на завода и приятели те ваят своите творби, като им се предоставят материали, квартира, храна и неповторима творческа атмосфера. Сред тях откриваме проф. Милан Андреев, проф. Божидар Бончев, Стефан Митаков, Добри Георгиев, Захари Каменов, Георги Трифонов, Емил Попов, проф. Димитър Сотиров. Предоставен им е материал за по три произведения, като единственото условие едно от тях да остане в двора на завода и така да се превърне в един от обитателите на новия керамичен свят. Организаторите планират Работилницата да отваря врати през есента на всяка втора година и резултатът от нея да е изложба, в края на октомври. Надяват се първата експозиция да е по Димитровден
Откриването на пленера не мина и без официална част, когато в акад. Светлин Русев каза няколко думи за събитието.
Уединени в тази малка вселена, далеч от всекидневието, художниците ваят своите скулптури. Потапяйки се в мястото, където се ражда материалът, те обогатяват керамичния свят на Кирил Христов.
СКИТАЩИ ФИГУРИ ПО ЗЕЛЕНАТА МОРАВА – На гости в творческата работилница “Брегове от глина” в Червен бряг
26.08.07 20:10
