ВОДНА КУЛА – за каузата, която си заслужава
Posted by: Румена Георгиева on: 26/11/2009
Тази година станахме свидетели на появата на няколко нови средища на културен живот и то ориентирани изцяло към съвременното ни изкуство, което е повече от повод за радост. Сред “The Fridge”, галерията на Институтът за съвременно изкуство, галерия „Индустриална 11”, арт проявите на “Human Thinks” и „Проект 900”, дори и новината за евентуален бъдещ музей за съвременно изкуство в София, Водна кула в Лозенец се оказа ветеран.
Въпреки че започнахме да чуваме за този проект едва тази година, дейността на сдружение „ИМЕ” в кулата датира още от 2006-та. Целта им е създаването на независими арт центрове в България, където не само артисти и институции, но и обикновени граждани да работят заедно за обогатяването на градската среда. Всички акции на сдружението са ориентирани към зелената политика.
За информация прилагам линк към пост в блог, на който попаднах, касаещ тазгодишната лятна програма във Водната кула (2009): http://unicusbulgaria.blogspot.com/2009/06/blog-post_14.html
Надявам се собственикът на блога да няма нищо против.
Водната кула в столичния квартал Лозенец е едно от тези места – изключително подходящо за тази цел. Това е така, от една страна заради нейното културно и историческо значение – тя отваря врати на 20.11.1929 година, за да отговори на нуждите от водоподаване към високите по тогавашните стандарти двуетажни и триетажни сгради, разположени на еднаква или по-голяма височина от главния резервоар „Лозенец“, който се намира източно от Семинарията. От друга страна, кметът на район Лозенец Прошко Прошков също е взел присърце каузата. Ето какво казва той по въпроса:
“Съдбата й в последните години е незавидна. Заварих я като склад за стари вехтории.Самата кула няма устройствен статут, т.е. няма документи. Оказа се в капитала на ВИК. Сега трябва да бъде извадена от там, да стане публична общинска собственост и едва тогава да й се търси рехабилитация. Идеята ни е за културен арт-център и туристически обект. Ще използвам годишнината-казва кметът Прошков, не само за да популяризирам събитието, а и да внеса документите в комисиите на Общинския съвет. Важно е да се реализира проектът, защото София се превръща все повече в град без социален живот. Лозенец в момента е едно жилищно гето. Градският дух се е загубил. Моята мечта е да го върна!”
http://www.bnr.bg/sites/hristobotev/Shows/Culture/Artefir/Pages/112009Vodna_kula.aspx
Този „феномен” е изключителон любопитен за нашата действителност, защото българската посткомунистическа история е свидетел на резкия отказ на управляващите от културата, който продължи почти две десетилетия. Дълго време нехайството цареше къде поради убеждението, че културата е ненужна в ситуацията на преход към пазарна икономика, в която се намирахме, къде защото културната политика се свързваше със социалистическия режим, когато тя се беше первърнала почти в държавна такава. Едва през последните няколко години започнахме да ставаме свидетели на възраждането на тези процеси – не малко кметове на села, градове, райони и общини вече включваха поддържането на различни арт прояви и възстановяване на културни забележителности в своите предизборни платформи и в последствие ги превръщаха в реалност.
Водната кула в Лозенец е един такъв пример или по-скоро ще бъде, след реализацията на проекта. Аз искренно вярвам в неговата осъществимост и още повече се надявам това да стане факт, защото с колкото повече такива места разполага нашата столица, толкова по-разнообразен и привлекателен ще стане културният ни живот. А и въпреки че все повече се говори и пише за българското съвременно алтернативно изкуство, то все още има нужда от социализация, а оттам и печелене на публика. Защото е тъжно да чуваме да го наричат „не-изкуство” при положение че вече почти три десетилетия то живее и се развива сякаш в страни от погледа на обикновения минувач и бива признавано и представяно извън граница. Места като Водната кула биха били най-добрия проводник на това изкуство сред хората, защото те ги познават, те са част от тяхната действителност. 
За мен беше изключително любопитно да видя как в деня на отворените врати на кулата по случай 80-тия й рожден ден, до върха се изкачваха деца, редом до възрастни хора и дори хора с патерици. И всички с усмихнати.
Искренно се надявам Водна кула Лозенец да продължи да затвърждава позициите си като арт център, като едно необходимо алтернативно решение на липсващата институция за съвременно българско изкуство. Защото според мен бъдещето е в подобни центрове и в подкрепата на общините и дори на държавата. И нека ентусиазмът да не стихва.
БЯГ – скулптурна инсталация на Спартак Дерменджиев в галерия „Астри” (3.11 – 24.11.2009)
Posted by: Румена Георгиева on: 16/11/2009
На тези, които бягат към изгрева…
които бягат от минало и настояще…
които търсят своя живот …
И бягат, и бягат…
„ Над 30 отделни фигури подредени в обща композиция,
една скулптурна инсталация показва моя свят:
Колкото и да бягаме времето се връща назад и ние отново сме там,
от където бягаме… „Омагьосан кръг”.
Това е началото, но не и краят… на изложбата.
Редуващи се скулптурни инсталации ще ви ангажират не само като зрители,
но и като участници.
Аранжирате изложбеното пространство!
Пресъздайте вашия свят!
Разкъсайте „омагьосания кръг”!
Така ще промените и характера на изложбата.
С вашето участие скулптурната инсталация „Бяг” се превръща в
непрекъснато променящ се скулптурен пърформанс.
Ако е невъзможно да „избягаме”, ако е невъзможно да променим съдбата,
нека направим това в изкуството!”
Спартак Дерменджиев
Това е предизвикателството, което Спартак Дерменджиев отправя с новата си изложба в галерия Астри – изложба, която поставя въпроса за тънката граница между скулптурата и инсталацията, които, с нечия помощ, биха могли лесно да оживеят в един пърформанс.
Излобжата „Бяг”, сама по себе си носи философски заряд. Като засяга проблема за живота, неговия смисъл, кръговрата на ежедневието, в който всички ние живеем, Спартак ни дава възможността да променим всичко това, макар и просто като участници в изграждането на неговата инсталация. Скулптурите са подвижни и в рамките на изложбата ще имаме удоволствието да видим още пет варианта на подредбата им, които ще се реализират като пърформанси съответно на 14, 17, 19, 21 и 23 ноември от 18 часа. Подробна информация може да се получи от сайта на галерията – http://astrygallery.com.
Но да се върнем към конкретния проект. С настоящата изожба, авторът показва, че граници в изкуството не може да има. По същество това са малки пластики, които добиват ново съвременно звучене, подредени в инсталация, която, от друга страна, става повод за пърформанс, когато „вечният” скулптурен материал придобива формата на нетрайно произведение на изкуството. Първоначалната кръгова композиция, зададена от автора, навява асоциации с непрекъснатия кръговрат на събитията в човешкия живот, за предопределеността на някои от тях, но и за възможността, която имаме, да променим хода на Съдбата.
Авторът ни предоставя тази възможност – остава да видим как записалите се за пърформанса ще „разкъсат омагьосания кръг“ на Спартак Дерменджиев.
Това е линк към видеото от Инсталация 1 на Марианжела Атанасова:
VANITAS (СУЕТА) – изложба на Добромир Иван
Posted by: Румена Георгиева on: 09/11/2009
Добромир Иван е име, което виждайки в културната програма на столицата, не бихме могли да подминем. Изложбата му, озаглавена VANITAS (СУЕТА), е подредена в столичната галерия „Леседра” по случай деня на будителите.
В художествените среди името на Добромир Иван се свързва с пребиваването му в академията в Дюселдорф като ученик на Йозеф Бойс. Това му образование си личи още от пръв поглед – в него не откриваме и следа от познатата ни бохемска среда.
Новата му изложба се състои от портретни пластики на значими личности от епоксидна смола – български, но и чужди „будители” – Витрувий, Кольо Фичето, Елисавета Багряна, Николай Кънчев, Христо Фотев, Блага Димитрова, Филипо Брунелески, Петя Дубарова и други, поставени в рибарски мрежи. 
Любопитен момент в изложбата е тяхната подредба – повечето от тях са окачени на стената, а няколко са поместени на пода. Този похват, който авторът и галеристът са използвали при представянето на творбите автоматично елиминира проблема за експонирането на склпутрата, който неизбежно се появява при една подобна изложба. Простанството в никакъв случай не стои празно, не се появява необходимостта да се запълва с каквото и да било друго – получава се едно оригинално и дори концептуално звучене на експозицията.
Можем да съжаляваме единствено, че работите бяха изложени само за няколко дни, но дори и в това се крие чарът на концептуалното мислене на Добромир Иван.
НАГРАДАТА НА ГАУДЕНЦ РУФ – SHORTLIST 2009 – ТРИУМФ НА ВИДЕОТО, ФОТОГРАФИЯТА И СОЦИАЛНАТА АНГАЖИРАНОСТ
Posted by: Румена Георгиева on: 06/11/2009
И наградите от конкурса на името на швейцареца Гауденц Руф вече са факт. След най-мащабният форум с подобна насоченост – Наградите за съвременно българско изкуство на МТел, след Наградите за съвремнно изкуство БАЗА, логично дойде и редът на станалата също традиционна премия на г-н Руф. Тазгодишната селекция е представена пред публика в столичната галерия „Райко Алексиев”. Журито заседава в състав Лоранд Хеги (директор на Музея за съвременно изкуство в Сент-Етиен, Франция), изкуствоведът Дарко Сенекович (Цюрих), Лъчезар Бояджиев, Весела Ножарова, Елена Панайотова и Гауденц Б. Руф. Наградите са две – за млад и за утвърден автор, които тази година са избрани измежду 90 имена, а в крайната фаза, която е представена пред публика, са сведени до младите творци Стефания Батоева, Викенти Комитски, Лазар Лютаков, Камен Стоянов, Коста Тонев, Михаела Власева и утвърдените Рада Букова, Боряна (Драгоева) Росса, Нина Ковачева, Надежда Олег Ляхова, Борис Мисирков / Георги Богданов, Милко Павлов, Самуил Стоянов, Дан Тенев, Боряна Венциславова.
Тази година журито се спря на Стефания Батоева в категорията „млад” автор, представена с „Растяща машина” (гипс и дърво), „Без заглавие”, видеото „Каталог” 
и още няколко произведения и Надежда Олег Ляхова в категорията „утвърден” автор с проектът „Глобално и дългосрочно ситуацията е положителна”. Дали това е обективен избор или не, трудно може да се потвърди, защото участниците се избират на предварителна селекция, по документи и портфолио, а произведенията, които публиката вижда, понякога не се включват в представения на журито снимков материал. Още повече, че обикновеният зрител е лишен от сладостта да се запознае поне със списъка с имената на участниците, сред които са избрани номинираните, както и да държи в ръцете си обещания каталог, който се раздаваше само на избрани хора – все неща, от които конкурсът може само да спечли.
Не бих исала да се спирам на хаотичната подредба и чувството за объркване, което се създава у посетителя, а да се върна на тенденциите в изложбата, ако за такива може да се говори на такъв подобен форум. Но все пак виждаме една „представителна” извадка от съвременни български автори, селектирани по някакви критерии от журито, така че си заслужава да погледнем изложбата и от тази страна. На кратко можем да я резюмираме като триумф на видеото, фотографията и социалната ангажираност. От дена страна, видеото е един изключително благодатен начин за изразяване на идеи и предаване на послания поради неговата лесна възприемчивост от публиката и възможностите, които то дава. Същото може да се каже и за фотографията. От друга страна, социалната тематика, която откриваме във всяко биенале или по-голям форум за изкуство дори и в световен мащаб, дава гласност на наболели проблеми, заявява позиции, подтиква към предприемане на действия, тоест, тя е живото изкуство, изкуството на действието, защото лесно се забелязва, затова е и толкова предпочитана.
Социално ангажирана е видео инсталацията на Надежда Олег Ляхова – проектът „Глобално и дългосрочно ситуацията е положителна”, представен през пролетта на тази година в Софийска градска художествена галерия.
Такива са също принтовете на Боряна Венциславова „Аз, ти и те – никой не е застрахован” от 2008 г. 
Със социално, в смисъл на обществено звучене е инсталацията на Камен Стоянов „По стъпките на тигъра”, в чиито фотоси откриваме голямата плюшена играчка снимана в различни луксозни столични заведения – един вид осмиване на новият социален тип човек, обитаващ софийските улици. С подобен замисъл е и другата му работа „Взривоопасно”. 
Могат да се споменат също така и политически ориентираните работи на Самуил Стоянов – „Падаща звезда”, „Избеляваща звезда от 10 до 1”, „Кофа със звезди – 8 литра”, „Проект за сграда на световното правителство”,където въпросните звезди са петолъчки. 
Интерес представлява и репликата на пърформансът – самокастрация на виенският акционист Рудолф Шварцкоглер, представена във фотографии от Боряна Росса и озаглавена „Кръвно отмъщение 2”. 
Не можем да не споменем и работата на Михаела Власева „Иван”, представяща хронологически портрети на Иван от 0 до 83 години.
Колкото и спорове да предизвиква една подобна проява на конкурсен принцип, тя безспорно винаги си има и своите приноси. Неизбежно е, когато има жури и конкуренция, нещата да не се вързприемат субективно. Но е факт, че колкото повече такива събития се случват в България, толкова по-добре. Оставам с надеждата те да се умножат.
Изложбата може да се види до 26 ноември 2009 в галерия „Райко Алексиев“.
ИНДУСТРИАЛНА 11
Posted by: Румена Георгиева on: 16/10/2009
От 14 октомври 2009 г. културната карта на столицата се обогати с още едно място за съвременно изкуство. Противно на манипулативното мнение, което витаеше в нашето артистично пространство, че съвременното българско изкуство е онеправдано и лишено от каквато и да е възможност за социализация, в София отвори врати поредната за тази година галерия, която е ориентирана изключително към него. Дори и само поименно да набележим местата, като познатите ни вече The Fridge (ул. Овче поле 122), Водна кула – Лозенец, галерията на Институтът за съвременно изкуство (бул. Васил Левски 134), както и галериите, които „приютяват” изложби от подобен тип, като Софийска градска художествена галерия, галерия Васка Емануилова и други, би ни било достатъчно, за да си направим извода, че от сега нататък всяко изказване, че места за излагане на съвременно изкуство в София няма, е спекулация. Погрешни или по-точно неактуални са вече и епитети като „единствената галерия за съвременно изкуство”. За щастие. Защото сега, когато вече съществуват повече от две такива, най-накрая можем да заговорим за конкуренция, за разбиване на монопола на определени институции и личности, за различни гледни точки, дори и за наченките на формирането на някакъв пазар. Но нека се върнем към конкретното събитие.
Новата галерия, носеща името на своето местоположение – „Индустриална 11”, наистина обещава да бъде достоен конкурент. Не само защото като проект отговаря на западната тенденция бивши халета и заводи да се преустройват в галерии (тенденция, която от скоро се наблюдава и у нас – например последните две издания на Награди за съвременно българско изкуство на МТел във Варна (2009) и Пловдив (2008)), но и защото екипът се е доверил да куратора Весела Ножарова. Помещението е част от VASSILEV BUSINESS CITY (бившият хладилен завод „Мраз”) и без колебания заявява претенциите си да се превърне в нов културен център. В проекта, освен галерията, се предвижда и книжарница, мултифункционална зала за провеждане на партита, прожекции на филми или театрални постановки, детски център, кафе-сладкарница, както и музей за съвременно изкуство, където освен постоянна експозиция от произведения от собствената колекция, да се организират и временни изложби на български и чужди автори.
Авторът и неговото произведение
Това за момента още не е факт, но след като организаторите вече са успели да осъществят проекта си до този етап, изпреварвайки с действията си намеренията на други „конкуренти”, не виждам причина да не осъществят плана си до край. Още повече щом са заложили на професионализъм. Това го доказва и изложбата, с която се откри галерията – „Ние и те – те и ние”, на скулптора Павел Койчев. Провокиран от даденостите на предоставеното му помещение, от неговата история, авторът не изневерява на личния си почерк. Идеята се корени в противопоставянето – ние – хората, те – машините, машинното и човешкото, природата и техниката, интелектът и механиката. Застиналите от години машини се извисяват като паметник на това, което е било, което се е случвало тук, в този завод. Тогава са господствали те, сега – те са мемориал, който авторът е оградил с алеи от изкуствени цветя. Погледнати така, те могат дори да ни заприличат на надгробни паметници на вече отминалата и „почиваща в мир” индустриална революция. От двете страни са разположени гигантски фигури, който отново ни отвеждат към противопоставянето, но в случая на мъжкото и женското.
Павел Койчев използва следната мисъл като илюстрация на своят проект: „На оня, който използва машина, работите вървят механически, на оня, чиито работи вървят механически, сърцето му става механическо. Оня, който има в гърдите си механическо сърце, изгубва пълнотата на чистата простота. Който е загубил пълнотата на чистата простота, той няма да се утвърди в живота на разума. Оня, който не се е утвърдил в живота на разума, няма да подкрепя пътя.” (ЧЖУАНЦЗЪ, ІV в. пр. н. е.)
Замислих се, сред всички противопоставяния, които виждаме в изложбата „Ние и те – те и ние”, не е ли именно това най-силното – че помещение, в което някога е царувала машината, където са прекарвали делника си хора с механически сърца, сега ще царува изкуството и отново тук ще прекарват времето си хора, които са се „утвърдили в живота на разума”.
Румена Георгиева – 15.10.2009 г.
http://www.bgmaps.com/map.aspx?sid=bd2015c1676218af3d1298cfcaee67a2&tip=1
Галерията на Института за съвременно изкуство – дългоочакваното продължение
Posted by: Румена Георгиева on: 24/08/2009
Откриването на галерията на Института за съвременно изкуство – София безспорно поражда безчет въпроси. И това е разбираемо, имайки предвид, че този кръг от автори винаги присъства ярко в художествения живот на столицата. Вървях към бул. Васил Левски 134 изпълнена с предубеждения, но си тръгнах с едно доста по-различно чувство.
В настоящата статия не искам да разсъждавам върху качествата на изложбата, с която се откри пространството, нито върху нейната концепция – все пак всеки, интересуващ се от съвременно изкуство е добре запознат с творчеството на имена като Иван Мудов, Недко Солаков, Красимир Терзиев или Мариела Гемишева, както и с точно този тип кураторски проекти, в които те участват. И въпреки че в случая концепцията на изложбата представляваше разработване на произведения в нетипична за авторите техника, изненади нямаше. Но това, което ме вълнува повече е този кръг от автори и неговото място на софийската арт сцена. Защото залисани в спора за музейни институции или що е то съвременно изкуство, ние често забравяме, че тази група от автори има по-голямо значение отколкото изгаденият от членовете й медиен образ, а именно факта, че тя гради история.
ИСИ[1] за мен е част от една тенденция, която се наблюдава в нашия художествен живот от няколко години насам. Говоря за обособяването на много ясно детерминирани сдружения от автори, които търсят социализация на творчеството си единствено в рамките на своята група. Те често се самоопределят по признаци като местоживеене или интереси, но по-характерното в случая е, че именно така се създава впечатлението за разпокъсаност на художествения живот в страната – нееднородност, понякога стигаща до конфликти между отделни членове или неформални групи. Така се стига до социализиране на съвременното ни изкуство, но на парче, до една ясно изразена битка за монопол в художествения живот на страната. За монопол, обаче, трудно може да се говори именно поради тази силна раздробеност. А консенсус между отделните групи не е необходим – най-важното е творбите да достигат до публиката, да се документират правилно, за да се запази чувството за историчност.
ИСИ е една от тези ясно детерминирали себе си като значими за художествения живот на страната групи и това не може да им се отрече. С дейността си, членовете на Института полагат основите на т.нар. „експортно изкуство”, както го нарича Свилен Стефанов в своята книга „Авангард и норма”[2]. Въпреки критиките, че това е салонно неконвенционално изкуство – твърде официализирано, че да бъде радикално, неговото място на световната арт сцена си остава безспорно, защото именно това е българското съвременно изкуство, което светът познава.
Друг забележителен факт от тяхната дейност е сплотеността им. ИСИ е колектив в истинският смисъл на тази дума, затова и тяхната дейност изглежда толкова мащабна и напориста, сякаш само те реално осъществяват някаква дейност – чувство, което понякога натрапчиво се набива на очи. По тази логика, те с право наричат себе си „единствени” – изолираността и не достатъчната социализация на дейносттта на други групи и автори прави нещата да изглеждат така. Защото PR стратегиите на ИСИ са непоклатими, събитията им винаги са придружени с изключително добра рекламна кампания, пред която повечето други прояви, били те и по-значими, просто бледнеят. И това дразни. Ето сега те откриха „единствената” галерия за съвременно изкуство в София. Да, тя е единствена, до толкова, до колкото други галерии, представящи съвременно изкуство не са съумяли да дадат достатъчна публичност на тази си дейност. И наистина едва през последната година може да се твърди, че нещо започна да се случва в изкуството ни и то не защото преди са липсвали събития, а защото от скоро те започнаха да се рекламират по правилния начин. Но все пак, никой до сега нямаше смелостта да заяви това, което ИСИ направи без никакво колебание и то по начин, по който успя да отвлече вниманието от други въпроси, които неизбежо съпътвстват откриването на една галерия, а именно:
- С комерсиална цел ли е тя?
- Каква е концепцията й – дали ще представя само членове на института и ако не, на какви автори ще залага? (предоставената информация се отнасяше само до конкретната изложба)
- Какъв е план – графикът й?
Все въпроси, които останаха без отговори, поне за мен[3]. При други
обстоятелства, тоест, ако не ставаше дума за дейността на ИСИ, то това нямаше да остане незабелязано. Но Институтът и биографиите на неговите членове са завоалирани с толкова много факти и информация, вярна и невярна, че тя лесно отвлича вниманието на публиката, създавайки медиен образ на гореспоменатите автори, който не може да бъде разбит дори и от най-сериозната и професионална художествена критика. Какво друго е това, освен един изключително добре преценен PR.
Галерията за съвременно изкуство, която ИСИ откри, е естествено продължение (да, продължение, а не завършек) на цялостната им дейност към постигане на социализиране и институционализиране на съвременното ни изкуство. По-точно казано на изкуството, което Институтът е самоопределил като най-представителното ни такова. Изглежда настоящото помещение се създава с цел да обслужва именно този кръг от автори и тяхното творчество. Лошо няма – това показва, че ИСИ има сериозни намерения да задържи позициите си на съвременната арт сцена, да запознае публиката именно с тази своя селекция от автори, да документира за идните поколения това, което те са оценили като изкуството, което си заслужава да бъде представено и запазено.
Събитието пряко засяга и така разгорещения напоследък спор за Музея за съвременно изкуство – все пак ИСИ успяха да постигнат това, което толкова много искаха – да са едни от първите, спомогнали за институционализирането на актуалното ни изкуство. Аз поддържам мнението, че колкото повече такива институции има – толкова по-добре, защото това ще изгради един конкурентен български пазар. Така че само бих могла да приветствам инициативата, още повече, че никой не би могъл да представи по.добре творчеството на кръгът ИСИ освен самите тях. А тези творби задължително трябва да се документират за историята, защото, макар и без необходимата дистанция от време, не е трудно да се забележи, че те са значими за историята на нашето съвременно изкуство.
[1] Съкращение от Институт за съвременно изкуство.
[2] Стефанов, Свилен. Авангард и норма. С., Агата-А, 2003, с. 100, 169-171
[3] Търсих информация в интернет пространството, но също не открих. Ако, обаче, такава е била предоставена по един или друг начин и тя просто не е достигнала до мен, то аз се извинявам за тази забележка.
КРИСТИНА БАКЛАРОВА – АВТОПОРТРЕТИ – галерия АСТРИ, 20.09 – 6.10.2007
Posted by: Румена Георгиева on: 22/06/2009
Какво е автопортрет?
„Портрети на себе си, себе описания, които всъщност са лицата на живота, отразени в моето огледало.” – казва Кристина Бакларова за изложбата си „Автопортрети” (галерия АСТРИ, 20 септември – 6 октомври 2007). А аз бих добавила – автопортрет, това е смелостта да покажеш пред хората твоята истинска същност, най-съкровеното ти Аз, онова Аз, което винаги крием, за да не могат другите да достигнат до него.
Кристина Бакларова разкрива без страх именно това Аз, изпълненото с лиричност, романтика и истинска женствена нежност. Онова Аз, подтикнало авторката да създаде произведения, като “К & M”, „Лято и Зима”, „Ловецът на моите сънища”, пропити с дълбок замисъл и чувство, такива, каквито е способна да сътвори само една жена.
В галерия „Астри” ни посрещат керамики и фотографии, придружени с текстове на художничката – един най-съкровен свят, населен от автопортрети, представляващ сам по себе си автопортрет.
КРИСТИНА БАКЛАРОВА – АВТОПОРТРЕТИ
29.03.08 20:48
СКИТАЩИ ФИГУРИ ПО ЗЕЛЕНАТА МОРАВА – на гости в творческата работилница “Брегове от глина” в Червен бряг
Posted by: Румена Георгиева on: 22/06/2009
В покрайнините на малкия град, сред тъжния пейзаж от полуразрушени, забравени от хората заводи, зад ниска, бяла ограда, се заражда един малък свят от керамика – светът на скулптура Кирил Христов. Свят, в който всичко е от глина, дори и буквите над вратата на параклиса “Св. Димитър”. Населен е от неговите “Скитащи фигури” по зелената морава в ухаещия на току-що окосена трева двор. Приютил ги е Керамичния завод “Терра 2000” в Червен бряг.
От 2 септември, фигурите на Кирил Христов няма да са така самотни. Техният автор е поканил в “творческата си работилница” известни наши скулптури и керамици. С помощта на директора на завода и приятели те ваят своите творби, като им се предоставят материали, квартира, храна и неповторима творческа атмосфера. Сред тях откриваме проф. Милан Андреев, проф. Божидар Бончев, Стефан Митаков, Добри Георгиев, Захари Каменов, Георги Трифонов, Емил Попов, проф. Димитър Сотиров. Предоставен им е материал за по три произведения, като единственото условие едно от тях да остане в двора на завода и така да се превърне в един от обитателите на новия керамичен свят. Организаторите планират Работилницата да отваря врати през есента на всяка втора година и резултатът от нея да е изложба, в края на октомври. Надяват се първата експозиция да е по Димитровден
Откриването на пленера не мина и без официална част, когато в акад. Светлин Русев каза няколко думи за събитието.
Уединени в тази малка вселена, далеч от всекидневието, художниците ваят своите скулптури. Потапяйки се в мястото, където се ражда материалът, те обогатяват керамичния свят на Кирил Христов.
СКИТАЩИ ФИГУРИ ПО ЗЕЛЕНАТА МОРАВА – На гости в творческата работилница “Брегове от глина” в Червен бряг
26.08.07 20:10
ГРАДЪТ НА КЕРАМИЧНИТЕ ФИГУРИ – изложбата “Брегове от глина”остава в музей на открито
Posted by: Румена Георгиева on: 22/06/2009
“Знаете ли онзи малък град, Червен бряг?” – питам аз един художник – “Кой? Онзи, с керамичните скулптури ли? Където беше работилницата това лято?” – ми отвърна той. Изненадах се, че хората не само са запомнили, че именно там Кирил Христов и Георги Трифонов организираха през септември творческата работилница “Брегове от глина”, но и че малко по малко това събитие и произведенията, които то създаде в двора на Керамичния Завод, започват да оказват значение за облика на този град, да се превръщат в нещо типично и характерно за него.
Изложбата, която беше открита на 26 октомври, Димитровден – Празника на Строителя, от професор Ивайло Мирчев, имаше за цел да покаже резултата от работата на взелите участие творци. Дворът, окъпан от слънчевите лъчи, беше събрал много приятели и любители на изкуството, които с интерес се разхождаха сред внушителните глинени творения, които сякаш поемаха върху себе си топлите есенни цветове. Така, те изглеждаха още по-загадъчни, като част от земята, от която са създадени. Странно усещане породи и в мен завръщането ми в царството на Скитащите фигури. Това вече не беше онова обширно пространство, в което блуждаеха скулптурите на Кирил Христов. Неговият свят вече беше “населен” с още поне двадесетина от тези “извънземни” същества, сътворени от ръцете на майсторите – скулптури. Първата ми среща с това място извика у мен усещането за безгранична пустиня, обитавана само от неколцина от тези творения, самотни в своята уникалност и различие от всичко останало, което наричаме изкуство. Но сега, връщайки се отнвово, аз се почувствах наистина като свидетел на едно значимо събитие, което със сигурност ще окаже влияние върху нашият културен живот. Защото това не е просто изложба, а раждането на една традиция, на един нов начин на изразяване на творчески идеи, на предаване на послания, на опит, придобит по времето на една лична борба, каквато е човешкият живот.
Чрез тази все още не толкова позната в България форма на правене на изкуство, каквато е творческата работилница, организаторите и директора на Завода искат не само да дадат на творците така жадуваното поле за изява, но и да създадат между тях условия за комуникация в сферата на изкуството, на предаване на идеи, споделяне на нови техники. Материалът, който предлага Завода за изпълнението на скулптурите, не е толкова популярен сред художниците. Става дума за промишлена глина, необработена и непречистена, от която се изпичат тухли и се използва предимно в строителството. Тя няма нищо общо като материал с познатата ни глина от скулптурните ателиета, нито с тази, която се използва за изработка на керамични съдове и произведения на изкуството. Става дума за субстанция, непречистена от малките частици или камъчета, директно взета от земята, материалът, с който от години работи Кирил Христов. Той е напълно запознат с тази техника, както с ефектитие, които могат да се постигнат чрез нея, така и с изненадите, които би могъл да поднесе този материал на твореца. “Брегове от глина” предоставя една възможност неговият творчески опит да бъде предаден и доразвит и от други скулптори, като така всеки да вложи по нещо от себе си, да даде своят принос в утврждаването и развитието на един нов вид скулптура. Тази работилница не само подпомага популяризирането на промишлената глина като материал за направата на произведения на изкуството, но и дава един шанс на творците, чрез практиката, да се запознаят с възможностите за работа, които тя предлага.
Всеки един от участниците в изложбата беше намерил свой собствен начин да интерпретира впечатленията си от мястото, от глината и от прекарването си там. Някои бяха директно извайвали своите скулптури, като “Ма Дона” на Божидар Бончев и пластиките на двете му млади асистентки Златина Григорова и Светла Радулова, като “Циганско Лято” и “Тракийски съд” на Стефан Лютканов, като “Езкиз” на Ангел Станев или скулптурите на Димитър Сотиров, Иван Вълчков и Велизар Любенов. За други, вдъхновението беше дошло от самата тухла и тя беше директно използвана в направата на скулптурите. Такива са “Муза”-та на Кирил Матеев, трите скулптури “Терра” на Георги Георгиев, творбите на Милан Андреев, Емил Попов, Захари Каменов, Добромир Георгиев. Георги Трифонов, от друга страна е използвал и двата начина за направата на инсталациите си “Кръстовище” и “Преобърнати огнища”.
Ентусиазмът изпълваше въздуха, както и надеждата, че този пленер ще стане наистина една традиция за българското съвременно изкуство, което изпитва болезнена нужда от хора, които да го обичат и да му помагат. Организирането на това събитие, превръща директора на Керамичния Завод, Данаил Вълов, в един вид меценат на българската скулптура, защотото, подпомагайки подобно събитие, той гарантира не само съществуването на един постоянен творчески процес, но и определя съдбата на създадените произведения. Като създава за тях един същински музей на открито – двора, той гарантира физическото оставане на тези творби тук, в България, където те биха имали повече шанс да оцелеят и заемат своето място в историята като част от българското културно наследство на XXI-ви век.
Публикувана във в-к “Женско царство”; бр.46 (17-23.11.2005)
Япония – знаците, които ще ме връщат – изложба на Велико Маринчевски
Posted by: Румена Георгиева on: 17/06/2009
В новата си изложба „Япония – знаците, които ще ме връщат”, открита на 16 юни 2009 в галерия „Ракурси”, Велико Маринчевски е отново себе си и също както и в предишната – „Виена. Видях картини, чух музика”, представена отново в същата галерия. Типично за неговия стил на работа, художникътуспява да пречупи добре позната тематика през призмата на собствените си творчески виждания.
Япония, с нейната култура, е доста преекспонирана тема, която натрапчиво наднича зад почти всеки ъгъл на нашето ежедневие, екзотиката й ни е до болка позната – цъфнала вишна, кимоно, ръчна хартия, суши, лъскава черна коса, прибрана в разкошен кок, гейша, шинтоизъм, чайна церемония, оригами… Все знаци – символи на това бижу на източния свят. Но докато вървях към галерията, аз знаех, че няма да видя тази Япония, а друга – Япония на Велико Маринчевски, освободена от всичката баналност, която носи представата ни за нея. И не сбърках.
„Знаците, който ще ме връщат” са знаците на художника, неговите спомени, маркери на преживяното, на местата, които е посетил. И те са отново японски: поглеждаме трите пепреуди и вече ги виждаме да пърхат върху някое кимоно; трите сламени шапки и, о да, японците наистина имаха специфични сламени шапки; дърветата със странна форма – не знаем дали има такива там, но те звучат толкова японски, че не го подлагаме под съмнение; а рибите – те ни връщат към спомена за разкошните японски градини, които сме гледали в научнопопулярните филми, към шадраваните, където плуват всякакви видове риби, а тези от графиката на Велико сякаш наистина са излезли от там. 
И всичко това е уловено от художника и „успокоено” в съвършената симетрия и лиричността на неговите платна и графики. Сведените почти до силует обекти и ограничената цветова гама на картините спомагат за доизграждането на образа на тази страна и ни отвеждат към асоциациите с изчистения японски йероглиф.
Опростеността на линиите и петното, противопоставянето на тъмно и светло, на нюансите на черното, през кафявото и зеленото, които контрастират на жълтия фон създават усещането за истинската, съвършената Япония към която художникът винаги ще се връща в своите спомени.
