Размисли за „Руф” – SHORTLIST 2011
Posted by: Rumena Kalcheva on: 16/10/2011
Очкавах тазгодишната изложба на номинираните за наградата на Гауденц Руф с нескрито нетърпение. Не защото съм подтикната от хазартния приницип, който подобни конкурси навяват, нито поради техният характер на официоз. След предишните издания, в които, без каквито и да било усилия можехме да познаем наградените, ми се искаше да видя какви приятни или не „изненади” ще ни предложи сегашното. Надеждата за нещо различно този път беше оправдана.
Селекцията за 2011 година ни показа интересни автори, всеки от които стоеше напълно осъзнато и завършено като творец в залата на „Райко Алексиев”. В този смисъл, за разлика от миналата и поминалата година например, не се открояваше някой, който по каквито и да е било причини да „отгатнем”, че ще бъде награден. Младите – Станимир Генов, Зоран Георгиев, Викенти Комитски, Димитър Шопов, Миряна Тодорова, Коста Тонев, Ив Тошайн, Десислава Унгер (наградена – Миряна Тодорова) и утвърдените Иво Бистрички, Самуил Стоянов, Петер Цанев, Вероника Цекова (награден – Самуил Стоянов) са автори с индивидуален почерк и творчески търсения, всеки от които, сам по себе си, заслужава отделно внимание. Тоест, поне за мен, тази година конкурсът беше непредвидим.
Наградите Руф са по-скоро форум, очертаващ определени тенденции в художествения живот у нас, отколкото представителна извадка на съвременното ни изкуство. С цялата си субективност на избора и условността, която журирането неизменно води със себе си, едно подобно събитие не следва да има претенциите за изчерпателност. А и всъщност няма такива. Защо тогава то, също както и другите подобни конкурси за млади автори, придоби характера на легитимираща институция? Отговорът е прост и се корени някъде между затруднената социализация на творците и тяхното изкуство и обърнатия механизъм, по който се случват нещата у нас. Тук младият художник, излязъл от което и да е учебно заведение, първо е номиниран, после награден и след това влиза в обръщение като творец – става познат, канят го в различни кураторски проекти, прави самостоятелни изложби… Тук социализацията се извършва от институцията „конкурс”, един от които е този на Гауденц Руф. Дали този своеобразен „творчески път” е новия начин за утвърждаване или е просто болезнен синдром на нашето художническо общество? И правилен ли е всъщност? С навлизането на твореца в „точните артистични кръгове” и обкръжавайки се с „правилните познанства” той лесно тръгва по този обърнат път и никога не стига до простото „Дерзай!”. Е, има и други случаи, разбира се, които след много труд постигат заветната номинация или награда, както и такива, за които просто това не представлява интерес и „работят” своето изкуство само заради удоволствието, което това им носи. Или подтикнати от стремежа техните размисли и интереси да достигнат до повече хора.
Участието в конкурси е също и начин на живот. Понякога единственият сигурен художествен живот у нас, благодарение на който можеш да бъдеш забелязан. Така влизаш в системата и от конкурс на конкурс изграждаш себе си като творец, развиваш се, учиш се. Все пак, за много творци, това е по-сигурният начин да намерят себе си – според тях е по-целесъобразно да създаваш изкуство за да получиш признание от определени институции, отколкото заради самото него.
Друга тенденция, която наблюдаваме в тазгодишната изложба за наградите на Гауденц Руф, е присъствието на български автори, които живеят в чужбина, какъвто е и случаят с наградената за млад автор Миряна Тодорова. Няма как да не си зададем въпроса дали тенденцията за предимството, което завършилите в чужбина имат у нас, не се е прехвърлила и в сферата на изкуството? Става дума за симптом, с който всеки, на който му се е налагало да търси работа през последните години, се е сблъсквал. Нещата в случая не са много по-различни, но по-скоро любопитното е да се види съжителството на едните и другите автори в изложбената зала. Това в съчетание с предпоставкта „предварителна селекция” дава възможността за съпоставки до колко реалната среда на пребиваване оказва влияние и дали българската художествена сцена е в съзвучие със световната. Всъщност, съдейки по изложбата, между тях няма много различия. Работите носят послания, от тях личи индивидуалност и авторски почерк, разнообразие от теми – все белези на едно интернационално съвременно изкуство, от което, както се вижда от изложбата, и българската художествена сцена е част.
Това е и най-важното заключение, което всъщност можем да направим от тазгодишните награди за българско съвременно изкуство на Гауденц Руф. Ако оставим встрани неизбежния субективизъм, характерен за конкурсите като цяло, и погледнем този форум от дистанцията на безпристрастния наблюдател, ще видим картина, която е доста обнадеждаваща. Остава надеждата, че това не е случайност.
03/11/2011 at 15:13
Мисля,че истинският успех за българският художник е извън страната ни. Най-успялата ни млада художничка в чужбина Михаела Дановска позната като Oda Jaune, не изпитва нужда да участва в тукашните конкурси което е показателно. Разбира се много е хубаво,че има такива конкурси стига да увеличат паричната стойност на наградите и да не си ги раздават на едни и същи хора които можеш да ги предвидиш ако знаеш кой е в журито.