Няма да се извинявам за този текст.

Няма да се извинявам и за желанието си да излея мислите си върху другите, дори и това да са 10-тина души, които реално ги интересува какво е в главата ми. Щом съм го направила, значи така съм искала… и си поемам отговорността за това.

Провокирана съм от неща, което чета напоследък и навсякъде и се чудя как се стигна до тук… до негативизма и злобата, които се ширят на воля из интернет, медиите, коментарите относно художествения живот у нас. Сякаш само чакахме появата на взможност като фейсбук например, за да има къде да избиваме комплекси, да „изливаме” на воля лошотията си, анонимно или не… Като че ли медийно подтисканата ни и цензурирана душа изведнъж откри своя мегдан за изява и сега нищо не може да я спре.

И никой не се замисля, че всъщност всеки от нас твори история. И това остава като доказателство за едно негативно, вечно оплакващо се и нищо не предприемащо поколение, за което е по-добре да бяга в чужбина или да се крие в себе си, отколкото да се изправи срещу собствените си кошмари и да се бори с тях. Това е най-голямата ми болка – никой не се замисля, че написаното от него остава, то е това, което ще гради историята в бъдеще.

В този смисъл още повече ме боли за агонизиращите опити за художествена и оперативна критика, които всички ние, цифром и словом не повече от 15-тина души, правим. С каква цел? Е, всеки от нас си има собствена. Но факт е, че сме много далече от каквато и да е обективност. Симпатии или злоба, желание за пресилена критичност или страхлива умереност, които легитимират определени автори като единствено валидни и заклеймяват други като посредствени, оправдавайки се, че така се защитава позиция. Субективност ли е това или манипулация? По малко и от двете, зависи до колко пишещият осъзнава ролята си в тази машина. Чета и не спирам да се питам: какво остава накрая за поколенията след нас?

Един прост пример… През последните дни преглеждах статиии от 80-те. Колко жалко и леко дразнещо е когато търсиш информация за някоя изложба или автор да откриеш единствено думите: „авторът е пропуснал да се изяви именно като скулптор”. Защо? Защото е „взаимствал мотиви и ги е третирал буквално” (Янева, С. Трети национален симпозиум по скулптура в дърво. Изкуство, 1986, 8, с. 31). Или пък защото авторът не е успял да достигне „пластическо съвършенство”. Днес  това звучи нелепо или като чисто заяждане. И най-вече не носи информация. В този случай прелиствам и се надявам да има поне снимка, за да успея да си направя изводите сама. И не мога да спра да се питам какво ще бъде след 30 години, когато тези след нас четат текстовете ни? Каква информация ще достигне до тях? Защо подминаваме добри и смислени неща и се мятаме като обезумели само на „лошите изложби”? За да пълним старници, за собствено успокоение, защото така е по-лесно? И защо ласкаем само определени, „легитимирани” лица и създаваме история на съвременното изкуство от ограничен брой автори?

Всъщност, в изкуството историята е съдията с финалната дума. Но дори и така манипулацията, която много от нас несъзнателно (а може би и съвсем съзнателно?) вършим, градейки негативната история на българското изкуство днес, продължава да е проблем, поне според мен.

Защото ако мислех, че това, което правите вие, българските творци, няма смисъл или стойност, то преди 7 години нямаше да се върна в България… А съм тук, нали?