Колкото и да не обичам когато единственият текст за някоя изложба е на този, който я е организирал, понякога се налага. Колкото и комично да изглежда от страни да критикуваш или хвалиш своето собствено творчество, в нашата действителност явно това е необходимо, защото няма кой друг да го направи. Това, мисля, че достатъчно добре доказва колко истински сме заслужили тазгодишните три награди за критика на фондация „Св. Св. Кирил и Методий”. Сами пишем, сами се хвалим, когато постигнем нещо, сами се критикуваме, когато сбъркаме. Не се ли институционализираме постепенно и неусетно? Възможно е.
Исках да изчакам да свърши заслужената ми почивка и тогава да напиша нещо по-голямо за „Наградите за млади художници, критици и куратори на фондация „Св. Св. Кирил и Методий”, но при всяка проверка на статистиката на блога виждам колко много хора са търсили информация за наградените и единственото, на което попадат, е моя стар текст за наградите от 2008 г., в който критикувам повторното пренебрегване на критиката, въпреки че фигурира като категория (честно да си призная, този текст със сигурност има своя принос в днешната ситуация). Реших, че обществото заслужава малко повече информация, макар и не толкова обстойно анализирана (нещо, което скоро ще направя). А това би бил чудесен начин да отбележа втората годишнина на блога, благодарение на който съм една от наградените.
Голямата награда не беше присъдена. Призове за живопис получиха Константин Костов и Зоран Георгиев, за графика (с цялата днешна условност на тази категория) – Венелин Шурелов и Горан Тричковски, за скулптура – Николай Маринов и за кураторски проект – Йово Панчев.
При критиката се получи интересна ситуация – журито сякаш не можа да поеме отговорност и да избере победител, затова раздели наградата между тримата участници – Светла Петкова, Даниела Чулова-Маркова и мен. Но при всички положения това е далеч по-добрия вариант от това да няма никой, „който да заслужава”. Още повече, че всички ние заслужаваме признание за често безвзмедния си и понякога напълно незабележим труд.
Аз лично съм изключително горда от това признание, което още веднъж ми доказа, че няма невъзградени усилия. Все пак най-важното е, когато не сме доволни от действителността, която ни заобикаля, да не се свиваме мрънкайки в черупката си, а да предприемем необходимите действия, за да променим това, което не ни харесва.
Честит втори рожден ден, Contemporary Art Platform!
P.s. Очаквайте по-подробен материал по темата.
artologica.wordpress.com 