Щастливите дни на Венцислав Занков

Последната изложба на Венцислав Занков в столичната галерия „Райко Алексиев” може да се възприеме като своеобразен дневник на една изминала година, в който важните моменти са отбелязани с творчески акт.

„О, щастливи дни” се занимава с авторовата интерпретация на отвъдния живот – в случая галерийното пространство, пазено от паднал еднокрил ангел и едноглав Цербер. Населен е с изображения на исполински тела, преплетени едно с друго, свити в тихо отчаяние, гърчещи се, агонизиращи… По стените висят животински останки – скулптури с прецизна анатомична точност.

Преизподня или чистилище? Или просто универсална представа за задгробния живот, където липсва всякаква персонификация и портретност – лицата на човешките фигури са заличени; където няма цветност и всичко е потънало в монохромна, черно бяла живопис и само неоновият надпис „О, щастливи дни” хвърля леки, цветни отблясъци върху белите скулптури.

Това е изложба-продължение. След апокалиптичната нагласа на предишния проект на Венцислав Занков – „Последният будоар”, представен в същото пространство, днес авторът показва какво се случва по-нататък. Двете изложби си приличат по своя автобиографичен характер: както тук творбите са датирани, бележейки важни моменти от определен отрязък от време, така и  „Последният будоар” беше един вид ретроспекция на творческия път на автора през последните 20 години, представяйки всичко, с каквото се е занимавал: скулптура, живопис, акционизъм…

„О, щастливи дни” носи цялостта на една завършена идея, разказ за света след смъртта, такъв, какъвто авторът си го представя. Интересен момент в него е как скулптурата и живописта се припокриват в своята мащабност, защото Занков прави живопис със същия замах, с който и скулптура… и обратното.

В творческата си история на провокатор той създава неизброимо количество творби, като под бунтарската му същност лесно се открива талантът на добър скулптор, майстор рисувач и мисълта на концептуален артист. Ето защо никой не се възмути, когато той основа през 2010 година наградата „Железен орден за съвременно изкуство” на свое име, на който до момента са носители 6-ма художници и куратори: Веселина Съриева (2010), д-р Галентин Гатев (2011), Руен Руенов (2012, посмъртно), Иво Димчев (2013) и Спартак Дерменджиев и Росица Гецова за 2014 година. В първия момент звучащо по-скоро като пърформанс, осмиващ абсурдността на съществуващите днес награди за изкуство, след пет години да си носител на „Железен орден” звучи престижно.

Снимки и повече информация за изложбата

Статията в бюлетин на СБХ